Но Брабе му е казал още нещо, преди да умре: в надеждата да сложи край на нетърпимата болка, която сякаш блика от Брайтуеловите ръце.
— От тебе мъченик няма да излезе, не се и надявай — злокобно шепне Брайтуел, наведен над младежа.
А той е само момче, а Брайтуел притежава съкровищница от знания относно възможностите на човешкото тяло. Пръстите му играят върху плътта на послушника, дълбаят я, нокти разкъсват алената тъкан. Пробиват вени, разпарят органи, едновременно кръв и думи потичат от младото тяло. А то е уязвимо и слабо — статуя от кости, кръв и плът, поела в себе си една тайна, — подобие на скверната реликва, която онези търсят.
Но Брайтуел няма да се откаже. Напразно е дирил вече прекалено дълго…
Брайтуел отваря очи. Пред него стои Черният ангел.
— Вече сме на края — казва Ангелът.
— Не сме сигурни, че е у него.
— Напротив, той се издаде.
— Ами Паркър?
— С него ще се занимаваме, след като намерим брат ми.
Брайтуел навежда очи.
— Но той е същият…
— Склонен съм да се съглася — отвръща Черният ангел.
— Но ако го убият, значи пак ще съм го загубил!
— И пак ще го намериш. В края на краищата нали и мен намери?
Брайтуел има усещането, че губи от силата си. Раменете му увисват напред, за миг изглежда неимоверно стар, износен, уморен.
— Това тяло ме подвежда, отива си… — казва той. — Вече нямам сила да търся отново.
Черният ангел докосва лицето му с нежността на любовник. Гали порестата кожа, подпухналата плът на врата, меките, сухи устни, говори му нежно:
— Наложи ли ти се да напуснеш този свят, тогава мой дълг ще бъде аз на свой ред да те търся. И знай, този път няма да съм сам. Ще те търсим двама.
Глава двайсет и първа
Същата вечер говорих с Рейчъл за пръв път, след като отиде при родителите си. Франк и Джоун били на местно благотворително мероприятие, жена ми и Сам бяха сами в къщата. Някъде отзад се чуваше музика — май че свиреха „Пърнис Брадърс“, а песента бе „Блажено щастие“. Къде го намират това щастие тези хора, изобщо не ми беше ясно.
Рейчъл звучеше фалшиво превъзнесена или на мен така ми се струваше, но така или иначе тонът й бе прекалено нереален, в смисъл възбуден. Като болен, който гълта силни лекарства, дето го упояват или му създават илюзии за голяма веселия. А може би пък това бе реакция на човек, който отчаяно се опитва да се събере и мобилизира. Нито запита, нито отвори дума за моя случай, предпочете да ме осведоми в най-големи подробности какво е правила Сам през деня, сетне надълго и нашироко се хвана да ми обяснява колко много я глезели дядото и бабата. Сети се да ме попита за кучето, сетне каза, че допира слушалката до ухото на Сам — да й поговоря. Стори ми се, че детето реагира на звука на бащиния глас. Казах й, че я обичам и че ми липсва много. Че ужасно ми се иска да е винаги жива, здрава и щастлива, че съжалявам за нещата, които съм направил, за да не се получи точно така. Още рекох, че дори и когато ме няма, дори и ако не можем да бъдем заедно, аз пак ще мисля за нея и никога, ама никога няма да забравя колко много я обичам и колко важна е тя за мен.
И тъй като знаех, че Рейчъл също слуша, по този начин си казах всички неща, които май сега не можех да кажа направо на нея.
Събуди ме кучето. Всъщност то не се разлая, само тихичко скимтеше, опашката му свита между задните крака, едва-едва потрепва. Така правеше Уолтър, когато е изплашен или когато знае, че е виновен за някоя беля, и си проси извинение. По едно време наостри уши, завъртя главата, явно чуваше нещо, което моят слух не може да долови. Сетне се извърна към прозореца, а от устата му се изтръгнаха странни звуци, такива преди не бях чувал.
В стаята заиграха причудливи светлосенки, чух далечен пукот, по-скоро беше пращене. После ми замириса на дим и през пердетата проби заревото на недалечни пламъци. Скочих от леглото, изтичах до прозореца и отметнах завесите.
Гореше тресавището. Чуваха се мощните сирени на пожарните от Скарбъро, вече бяха на път към пожара от няколко различни посоки. Зърнах силуета на един от съседите — беше на моста над мочурите и разкаляната площ зад нашата къща. Може би се опитва да засече източника на пожара или дири евентуално пострадали хора? Пламъците бушуваха, търсейки път по каналите в тресавището, отразяваха се в тъмната, неподвижна повърхност на водата. Получаваше се странен ефект на двоен пламък: все едно от двете й страни гори — във въздуха и дълбините. Забелязах и бягащите птици, въртяха се панически над червенеещите пламъци, бързаха да се издигнат в черното нощно небе. Пред очите ми пламнаха тънките клони на голо дърво, за щастие автомобилите на огнеборците вече заемаха позиции. Мъжете умело и бързо развръщаха техниката, монтираха маркучите, скоро щяха да бликнат силните струи, може би щяха да спасят дръвчето. Зимната влага щеше да помогне за овладяването на огъня, но за съжаление и тревата вече гореше. Знаех от минали години — дълго време трябва да мине, че да изчезнат следите от стихията. Изгорелите, почернели стърнища ще останат месеци наред, за да ни напомнят за уязвимостта на това място.