В следващия миг човекът на моста се извърна към мен, а пламъците осветиха лицето му. С удивление и шок разпознах Брайтуел. Сега стоеше неподвижен, силуетът му изпъкваше на горящия фон, гледаше право към прозореца, на който бях аз. Фаровете на един от камионите го полазиха за миг, светлината сякаш го докосна, лицето му засия в цялата си бледост, кожата му изпъкна — сбръчкана, болезнено похабена. Сетне фигурата се извъртя, обърна гръб на пожарните, потъна в пламтящия ад, тази същинска Геена огнена.
По телефона се обадих рано на следващата сутрин, докато Ейнджъл и Луис още закусваха, подхвърляйки късчета кифла на вечно въртящия опашка Уолтър. И двамата бяха видели нощния пожар, както и фигурата на моста и ако не друго, то нейната поява и особено видът й отново бяха задълбочили напрежението в сегашните ни отношения с Луис. Ейнджъл все така опитваше да играе ролята на буфер, затова в негово присъствие всеки външен човек би казал, че всичко си е напълно нормално помежду нас двамата. Или поне толкова, колкото беше преди, а то едва ли можеше да се нарече нормално.
Огнеборците от Скарбъро също бяха забелязали скока на Брайтуел в горящото тресавище, а сетне бяха дирили под дърво и камък за евентуални негови следи. Нищо не намериха, тогава бяха заключили, че той е причинил пожара, приземил се е успешно под моста и сетне избягал. Едно поне си беше самата истина: Брайтуел бе истинският подпалвач. Даваше ми ясен сигнал, че няма да ме забрави.
Навъртях номера, изчаках някой да вдигне слушалката отсреща. Около мен миришеше тежко на дим и изгоряла трева. Сигналите писукаха равномерно един подир друг, по едно време чух гласа на млада жена.
— Ало?
— Мога ли да говоря с равин Епстайн, моля? — попитах аз.
— Извинете, но кой се обажда? — запита тя.
— Кажете му, че го търси Паркър.
Чух я да оставя слушалката встрани, някъде отзад шумяха хора, звучеше детска глъчка, гласчета подвикваха нещо весело. Стори ми се още, че звънти и кухненска посуда. Сетне този фонов шум изчезна, отчетливо долових затварянето на врата. Обади се мъжки старчески глас.
— Доста време мина — рече Епстайн. — Реших, че сте ме забравили. Всъщност дори се надявах да е точно така.
Синът на Епстайн бе убит навремето от Фокнър и неговите изчадия. Аз пък бях улеснил отмъщението му в тази връзка. Беше ми длъжник и го помнеше.
— Нужно ми е да поговоря с вашия гост — рекох кратко, нямаше нужда от предисловия.
— Струва ми се, че идеята не е добра.
— Защо мислите така?
— Рискуваме да привлечем внимание. Дори аз самият не го посещавам, изключение правя само когато е крайно наложително.
— Как е той?
— Толкова добре, колкото и може да се очаква при сложилите се обстоятелства. Иначе не говори много.
— Така или иначе налага ми се да го видя.
— Мога ли да попитам защо?
— Мисля, че срещнах стар негов приятел. Наистина пределно стар.
Заедно с Луис хванахме ранен следобеден полет за Ню Йорк. Пътуването ни мина почти изцяло в мълчание. Ейнджъл предложи да остане у дома и да се грижи за Уолтър. Казах му да си отваря очите. От Брайтуел нямаше и помен нито в Портланд, нито в Ню Йорк. Не усетих и никой друг евентуално да ни следи.
Валеше като из ведро, затова за Лоуър Ийст Сайд взехме такси. Трафикът бе доста тежък, по улиците имаше тълпи, прибиращи се вкъщи след работа, хора. Повечето бяха облечени в лъскави мушами или найлонови дъждобрани и изглеждаха откровено отегчени от безкрайната зима. Когато пресичахме Хюстън, дъждът за късмет почти спря, а вече близко до целта слънцето успя да пробие облаците и да ни се усмихне, изпращайки ни своите лъчи — същински диагонални колони от блясък и светлина, запазваха формата си чак докато се разпилеят върху покривите и стените на сградите.
Епстайн ни очакваше в центъра „Оренсанс“, същата стара синагога в Лоуър Ийст Сайд, където се запознах с него непосредствено след смъртта на сина му. И сега, както и преди, го придружаваха двамина млади, стройни мъже, дето не бяха с него заради уменията им да водят светски разговор.