— Чух нещо, свързано с поругаване на църква или манастир.
— Не съм поругавал никаква църква, опитах се просто да разкрия нещо, за да потвърдя едни свои подозрения. За разкопка става дума.
— А резултатът?
— Оказах се прав.
— Бихте ли ми разказали за подозренията си?
Босуърт повдигна лявата ръка, размаха я внимателно пред лицето си в бавно, целенасочено движение, като че иска да разграничи този жест от постоянния тремор на крайника.
— Вие сте пръв — разкажете защо сте тук. В края на краищата дойдохте сам.
И ето ме отново в тарикатското положение на човек, играещ до болка позната игра — да дадеш информация другиму, без да разкриваш най-същественото от нея. С други думи, истината. Или онова, дето го смятах за истина. Изобщо не бях забравил предупрежденията на Рийд от онази вечер в „Мечката“: че все пак някъде си има Вярващ, убеден, че в него се крие Черен ангел. Един вътрешен глас ми нашепваше изобщо да не говоря за Рийд и Бартек, нито за връзката Стъклър. Затова му разказах за Алис, за Гарсия, за намереното в апартамента в онзи склад в Уилямсбърг. Разкрих и по-голямата част от всичко, което знаех за фрагментите и картата, за Седлиц, за Вярващите. Разказах и за търга, за картината в ателието на Стърн, за „Книгата на Енох“.
Завърших с Брайтуел.
— Всичко това е интересно — рече той, след като свърших. — За кратко време сте научили извънредно много.
Изправи се с мъка, направи крива физиономия, защото го заболя, и отиде до лавиците. От долно чекмедже извади нещо, върна се с куцане и го постави на масичката помежду нас.
Носеше две папки. Отвори едната, тя съдържаше част от карта, начертана в синьо и червено на тънка, пожълтяла хартия, закрепена върху фино дървено парче. В горния десен ъгъл бе нарисуван черен крак с големи, криви нокти на пръстите. Празните полета встрани бяха запълнени със ситен, почти микроскопичен ръкопис и множество символи. По вид и съдържание този сегмент от карта доста наподобяваше фрагментите, които бях видял в Стъклъровото хранилище. Но не беше точно същият.
— Това е копие — каза Босуърт, прочитайки мислите ми. — Не е оригинал.
— Откъде го имате?
— От Сан Галджано, в Италия — отвърна Босуърт, заемайки старото си място. — Там има едноименен манастир. В него е бил изпратен единият от шестте фрагмента. Днес е само красива развалина, но някога е бил прочут с чистотата на архитектурните си форми, а някои от монасите му са били консултанти при строежа на Сиенската катедрала. Известни са и други факти за него: многократно е нападан и разграбван от флорентински наемници, случвало се е да е управляван от алчни абати, посягали на доходите и хазната му, по-късно Италианският ренесанс носи нови идеи, разколебавайки мнозина, обърнали лице към монашеското призвание и зова на Светата църква. Някъде около 1550 г. там са останали не повече от петима монаси. През 1600 г. има само един и той е отшелник. След смъртта му въпросният фрагмент е намерен сред малкото му лични вещи. Отначало произходът му не е бил ясен, но е запазен като реликва от живота на светец. Неизбежно е било да плъзнат слухове за този интересен документ, сетне от Рим пристига заповед незабавно той да бъде изпратен във Ватикана, обаче междувременно е било направено и копие. По-късно то е размножавано неколкократно, създадени са дубликати, затова този фрагмент е днес доволно известен и мнозина притежават преписи. И все пак историята не свършва тук: оригиналът е загубен на път за Рим. Пренасящите го монаси били нападнати и според някои източници в паниката си те го изгорили, за да не бъде отвлечен заедно с парите и други църковни ценности, които носели. Затова днес съществуват само копия. А това, което виждате тук, е единствената част от Седлицката карта, до която мнозина са имали достъп, и единственият ключов инструмент, що се отнася до характера на упътванията към скривалището на статуята.
Истинският създател на картата е създал проста, но съвършено действаща система за защита на съдържащата се в нея информация, основана на принципа, че пълното й разчитане може да стане само при наличието на всичките шест фрагмента. Голяма част от надписите и символите имат чисто декоративен характер, а рисунката на църквата илюстрира единствено идеализираното виждане за това как трябва да изглежда същинският Божи храм. С други думи, това е само концепция за един идеал. Истинският ключ, както предполагам сами се досещате, е ето тук.