Но не събрах сила да заговоря. Усещах, че се отдръпвам от всички тези околни хора, в съзнанието ми на преден план отново изплаваха стари обиди, негодувание, гняв. Изпълнен с угризения и чувство за вина човек винаги горчиво пледира невинност или намира начини да уязви самите обвинители, особено когато те демонстрират собственото си морално превъзходство и добродетели.
— Върви при твоето семейство, Франк — проговорих сковано. — Няма за какво повече да говорим с теб.
Вдигнах чувала и закрачих към контейнера за боклук.
Когато се върнах, Рейчъл бе в кухнята. Правеше кафе за родителите си и се опитваше да разтреби отрупаната с какво ли не маса. Захванах се да й помагам. За пръв път след завършването на църковната церемония оставахме насаме. В същия миг вратата се отвори, влезе майка й и предложи да помогне, но Рейчъл заяви, че ние двамата ще се оправим сами. Джоун се опита да настоява.
— Мамо, ще се оправим! — натърти Рейчъл, а в гласа й прозвуча стоманена нотка, която стресна възрастната жена и тя побърза да излезе.
На вратата се обърна и ми хвърли дълъг поглед, в който ми се стори, че поравно разчитам симпатия и укор.
Рейчъл грабна нож и нервно застърга засъхналите в чиния остатъци от храна над кухненската кофичка за боклук. Чинията бе със сини орнаменти по околния ръб, макар че едва ли нещо щеше да остане от тях при това агресивно търкане от нейна страна.
— Е, какво става? — запита тя, без да ме погледне.
— Мога и аз да запитам същото, нали?
— Какво ще рече това пък сега? — сопна се тя.
— Ами беше ненужно груба с Луис и Ейнджъл днес, не е ли така? Почти дума не си им казала, докато бяха тук. Всъщност и на мен едва ли си ми продумала.
— Може би нещата нямаше да бъдат такива и щяхме да имаме време за разговори, особено ако не се бяхте усамотили в твоя офис цял следобед.
Критиката бе донякъде справедлива, само дето разговорът ни не бе продължил дори и час.
— Съжалявам. Излезе едно нещо.
Рейчъл гневно тресна чинията върху умивалника. От ръба се отчупи тънко синьо парченце, излетя високо, сетне тупна на пода.
— Какво значи „нещо излезе“, а? Днес не е ли шибаното кръщение на дъщеря ти?
Разговарящите зад вратата, значи във всекидневната, гласове притихнаха. Мълчах, а след малко там заговориха пак, но доста приглушено и в разговора безсъмнено звучеше напрежение.
Пристъпих към нея.
— Рейч… — понечих да кажа и протегнах към нея ръка.
Тя вдигна и двете, сякаш да се защити от евентуален удар, и бързо отстъпи назад.
— Недей! Просто недей!
Застинах, загубил ума и дума. Бях като вцепенен, ръцете ми увиснаха встрани ненужни, вдървени. Не знаех какво да правя с тях, аз самият къде да се дяна. Скрих ги зад гърба, облегнах се на стената. Това бе най-близкият до тотално капитулиране жест, направих го изцяло спонтанно, в същия миг. Какво повече можех да сторя, без, разбира се, образно казано, да вдигна ръце високо над главата и да я подложа на меча на палача? Не исках, не можех да се боря с Рейчъл. В момента се усещах крехък и уязвим като стъклен. Направя ли и най-дребния погрешен ход, и резултатите вероятно ще бъдат непоправими. Отношенията ни в момента бяха на ръба на кризата, просто искрица бе нужна да ги взриви и превърне в развалина.
Почувствах мокрота на дланта и нещо лепливо. Повдигнах ръка към очите, видях кръв — беше от онзи чвор на масата.
— Какво искаше онази жена? — попита Рейчъл.
Сега бе навела глава, косите й бяха увиснали напред върху бузите и очите. Ужасно ми се прииска да ги видя — за очите говоря. Да отметна косата, да докосна бузата, да я помилвам. Застанала така, ми заприлича на друга…
— Това бе лелята на Луис. Дъщеря й изчезнала в Ню Йорк. Стори ми се, че идва при Луис от немай-къде. Вече няма към кого другиго да се обърне.
— И той те помоли за помощ?
— Не, аз сам я предложих.
— Каква е дъщеря й, с какво се занимава?
— Била е улична проститутка, пристрастен наркоман. Изчезването й почти не интересува ченгетата, а за приоритетно търсене изобщо да не говорим. Затова трябва да я потърси някой друг.
Рейчъл отчаяно зарови пръсти в косата, разчорли я, отпусна ръце, въздъхна тежко. Този път не опита да ме отблъсне, когато се доближих и я прегърнах. Дори ми позволи да я погаля по главата и да я притисна към гърдите си.
— Няма да ми отнеме повече от два дни — рекох тихо. — Уолтър си задвижи връзките, завъртя няколко телефона. Имаме насочваща информация за сводника й. Напълно е възможно да се е скрила някъде, на сигурно място. Понякога жените в тази професия изчезват за известно време. По различни причини. Знаеш това, нали?