— Боже, Исусе Христе, помогни ми — промълви тя. — Исусе, Господи Боже, спасете ме…
Кракът на Брайтуел се стрелна напред, попадна в слепоочието й, думите секнаха. Наведе се, хвана безжизненото тяло за рамото и без усилие го довлече при колата, отвори багажника и го захвърли в него. Сетне закрачи към своя мерцедес и се върна с две големи пластмасови туби бензин.
Другарят му се бе опрял на предницата на буика. Очите му пробягаха по тубите, извърнаха се встрани и той с усилие изговори:
— Няма ли да я вземеш?
— Интересно как ли ще е на вкус в устата ми — неопределено поклати глава Брайтуел. — Но пък странно…
— Кое? — поклати се другият.
— Кое ли? Че вярват в Господа, а не в нас.
— Може би е по-лесно да се вярва в Него — рече другарят му. — Господ обещава толкова много…
— … и дава толкова малко — довърши Брайтуел. — Нашите обещания са по-скромни, но ги спазваме изцяло.
Ако в този миг Серета би могла да погледне към синия, отново щеше да зърне същата трептяща светлина. Дебелият обаче виждаше другаря си както винаги, в другата форма.
— Аз напускам тялото, чака ме път — рече раненият.
— Зная — отвърна Брайтуел. — Невнимателни бяхме. Аз най-вече.
— Няма значение. Вероятно ще ми се наложи да странствам известно време…
— Може би — заяви Брайтуел. — Но след време пак ще се намерим.
Тогава заля другаря си с бензин, напръска още и още, за да е сигурен, че дрехите, косата, кожата му са добре наквасени, останалото изля в купето на буика. Захвърли празните туби на задната седалка и се извърна към съществото в синьо.
— Довиждане.
— До срещата — отвърна онзи.
Бензинът почти го бе ослепил, но с напипване намери вратата на колата и се намести зад волана. Брайтуел го загледа за миг, сетне извади запалка от джоба и щракна. Изчака пламъкът да лумне, захвърли запалката в автомобила и закрачи встрани. Не се обърна повече, не погледна назад дори и когато бензиновият резервоар избухна. Мракът обаче се озари още веднъж и не по-малко силно, а това стана, когато другият напусна нашия свят и бе преобразен.
Глава пета
Всеки от нас има два живота: реалният или видимият и скритият.
В реалния сме такива, каквито изглеждаме: обичаме съпругата, респективно съпруга си. Грижим се за децата. Всяка сутрин вземаме чантата, куфарчето или там каквото се полага във всеки индивидуален случай и тръгваме да вършим дела, които би трябвало да носят средства, да смазват машината на ежедневното ни съществувание. Продаваме акции, чистим хотелски стаи, сервираме бира на хора, с които иначе не бихме споделили въздуха си, ако, разбира се, имаме някакъв истински избор. Обядваме в закусвалня, в ресторант или на пейка в парк, където хората разхождат кучета, а децата играят на слънце. Изпитваме сантименталния подтик да се усмихнем с умиление на животните поради удоволствието, което изпитват от простотата например на една разходка сред природата, още повече на щастливо щапукащите насам-натам дечица. А после се завръщаме на бюрата пред компютрите или при парцала и кофата, или в опушения бар и там вече не изпитваме същата лекота и разнежване както преди. И не сме в състояние да се отърсим от черногледото чувство, че в живота има и друг вид щастие, което ни липсва, изпуснали сме го някъде, някак си. Затова се и питаме: какво ли е то?
Истинският живот здраво ни е закотвил в една желязна рутина, а на гърба си носим постоянното му двояко бреме с двата основни товара, това са познатите ни до болка вечно изнурени, изхабени от притеснения и грижи наши приятели — дългът и отговорността. Те са се наместили здраво на гърбовете ни както онези духове магьосници от „Хиляда и една нощ“, носим ги постоянно, намерили са си най-комфортната поза, а колкото по-удобно пасват на раменете ни, толкова повече на брой са разрешените ни дребни удоволствия, за което сме вечно благодарни. Хайде, иди се поразходи на открито сред зелените поля, стъпвай на воля в подгизналата от неотдавнашния летен дъждец трева, любувай се на околната красота и майката Природа. Но не забравяй тиктакащия часовник, който те зове обратно в града и към дълга. И все пак: я погледни, съпругът ти е приготвил вечерята, запалил е онази свещ — подарък от майка му за Коледа. Сега в столовата ухае на билки и подправки, макар и да сме в средата на юли. Я виж, съпругата ти чете отново „Космополитън“ и в опита си да добави малко повече тръпка във все по-разреждащия се във времето ви сексуален живот е намерила нова закачка: съблазнително бельо и разни съвети в същата връзка. Два пъти е чела статията, за да разбере изцяло новата терминология и условностите й, а междувременно в съзнанието й са проблясвали отдавна забравени сцени. Горещи ласки, парещи нощи и тъжни разочарования, когато нещо не се е получавало както трябва. Пък и колко време е минало, откакто бяхте заедно голи, без прикритието на одеяла и затъмнено осветление? С фантазии на тема Брад Пит или Дженифър Лопес? Или онова разкошно момиче от бара край службата? Или момчето на Лиза през две къщи, дошло си във ваканция у дома? Вече не онова мършаво дете със зъбните скоби, а същински Адонис, добре развит и мускулест, с равни зъби и загоряло мъжествено лице.