И ето, в мрака допрени, потръпващи тела, реалният живот бавно изчезва, размазва се, а тайният нахлува с настойчиво желание и стон и парещият като жило език на сластта.
Защото в тайния си живот сме такива, каквито всъщност сме. Разголени, истински, без грим и маски. Поглеждаме тайно към новата колежка или току-що дошлата клиентка, а тя сяда на стола отсреща и бойко кръстосва крака. Роклята се отмята, показва стройни бедра, недостижима бяла кожа, може и нещичко повече. А в тайния си живот не виждаме дефекти, нито разширените вени, които са на път да се покажат, не виждаме и белега от рождение, макар и да си стои там — същинска стара синка, загрозяваща девствената белота на плътта. Тази жена пред нас е съвършена, за разлика от другата, която сутринта сме оставили у дома, целувайки я набързо по бузата. Забравили сме патетичния й опит да разпали кръвта ни през нощта. Не помним искреността и добротата на жеста, няма да си го спомним и утре, нито след месеци. И ето ни, захапали новата фантазия, прясната илюзия, недокосната от реалността. Повличаме се по нея, отвеждаме я на тъмно, макар и тя да ни вижда в истинска светлина, такива, каквито сме си. Но ни угажда, поена ни в себе си, а в нея за миг поне изживяваме екстаз и прослава, така и умираме. Поне засега тя — тази поредна фантазия — няма нужда от модни списания, съвети и любовни патерици.
В тайния си живот сме смели и силни, чужди са ни тъга или мъка, защото други заемат местата на някога обичаните (и желани) партньори. В тайния си живот ние поемаме другия път, не че не сме могли да го сторим навремето, но тогава сме му обръщали гръб. Водим съществувание, каквото ни се полага, макар и да ни е отказвано от съпруг или съпруга и да е вече недостижимо поради нуждите на децата или наредбите на дребни служебни тирани. И се превръщаме в онова, което всъщност би трябвало да бъдем.
В тайния си живот мечтаем да отвърнем на удара с удар. Насочваме пистолета, натискаме спусъка, а това не ни струва нищо. Няма да съжаляваме за нанесената рана, за политналото назад тяло, вече кухо поради излитащата от него душа. Не осъзнаваме, че има Други, потайно, коварно дебнещи зад гърба ни. Тези, които ни мамят, подлъгват и изкушават. Тези същите, които нашепват в ушите ни фалшиви думи и мними истини, уверявайки, че Провидението е пожелало да стане така или че се е намесила самата Съдба — нашата Съдба. Същите, които изчакват да допрат устни до тези на умиращия. За да изсмучат онази живителна, вездесъща с особената си стойност сила. А тя потръпва като пеперудка за миг в устата на Другите, преди да я погълнат и затворят в капан наред с още множество нейни подобия. Това е целта на онези — Другите — и кои сме ние, че да им я откажем?
В тайния си живот размахваме юмруци, налагаме нечии лица, а под ударите ни те се размазват в кървави маски. Това са лицата на всички, които някога са ни заставали на пътя. На всеки индивид, който ни е пречил да бъдем такива, каквито е можело да бъдем. А той самият стои до нас в този същия миг, докато ние наказваме неистинската му плът, не съзнавайки или прощавайки реалната му жестокост в замяна на дадения ни от него дар — изкушението или свободата да грешим. Той е така убедителен в изкусителността и в мнимата форма, която е приел. Съжаляваме го заради деформациите, които носи — подпухналия врат, огромния увиснал търбух, грозно късите нозе и прекалено дългите ръце. В разплутото лице с бледата, нагъната кожа се открояват деликатни черти, сякаш това подобие на човек крие нещо много по-различно, по-величествено, по-върховно. Дали?