По своя си, собствен начин Хънтс Пойнт е най-егалитарният център за платена любов. Забелязах жени, които танцуваха на място, тресейки се целите, като да са в последната фаза на Паркинсоновата болест, други гордо демонстрираха прелестите си, трети се опитваха да стоят изправени и с вирнати глави, но умората си казваше думата. Две момичета от Лафайет ядяха сандвичи, доставени в рамките на благотворителни програми за здравни грижи, сред които доставки на безплатни кондоми, игли и спринцовки за еднократна употреба, а когато е възможно, и храна. Главите на проститутките се въртяха непрекъснато като същински радари — много е важно да знаеш къде ти е сводникът, откъде може да се зададе потенциалният клиент или ченгето. Защото ченгетата обичат да се появяват изневиделица, заковават фургоните си по уличните ъгли, набарват най-близките проститутки и ги товарят като стока. Понякога им съставят актове за неморално поведение, възпрепятстване на правосъдието или пък на трафика например. Може и за бездомничество. Каквото им скимне. Главната цел е да се разстрои търговията с човешка плът, сетне идват и глобите. Например еднократни 250 долара не са малко пари за една проститутка, ако си няма сводник, който да поеме удара. Много от тях рутинно предпочитат да изкарат по 30 до 60 дни в кауша, отколкото да платят тези пари в съда. По-бедните направо не могат да си позволят да се лишат от такава сума.
Влязох в „Грийн Мил“ да изчакам другите. Това е легендарно за района ресторантче. Съществува вече десетилетия наред и е ужасно привлекателно място за простинали сводници и уморени проститутки. Сега беше относително празно и тихо, защото часът бе пиков за бизнеса. Неколцина сводници в модни спортни фланелки седяха край един от прозорците, разлистваха списания и лениво спореха за бизнеса. Седнах недалеч от вратата, търпеливо зачаках. В едно от сепаретата седеше само момиче. Беше чернокосо, облечено в къса черна рокля, малко по-длъжка от комбинезонче. Скоро забелязах, че доста по-възрастни от нея жени влизат в ресторанта, подават й банкноти и отново си излизат. По едно време затвори мъничката си чанта с парите и тръгна към вратата. Върна се може би след не повече от пет минути и същият цикъл се завъртя отново.
Ейнджъл се появи малко след като момичето се бе завърнало. За случая се беше облякъл максимално небрежно, ако изобщо това е точната дума. Джинсите му бяха най-изтритите, които съм виждал, а джинсовото яке бе сякаш свлечено от трупа на възможно най-нечистоплътния рокер.
— Засякохме го — рече той.
— Къде?
— В една странична уличка, през две пресечки оттук. Седи си в колата — додж, слуша си радио.
— Сам ли е?
— Така изглежда. Онова момиче до прозореца ей там му носи парите от жените може би на трийсетина минути. Само че тя е единствената, дето се е приближавала до него още от десет часа.
— Мислите ли, че е въоръжен?
— На негово място аз не бих седял с празни ръце.
— Е, не знае, че ще го посещаваме.
— Тц, усеща, че някой ще дойде, напрегнат е, може би изплашен. Луис говори с Джаки О.
— Онзи дъртият ли?
— Същият. Той ни даде информация и ни насочи. Според него Джи Мак е направил голяма грешка. Знае го още от онази вечер, когато е говорил с Марта. Ужасно е неспокоен.
— Изненадва ме тогава защо още е тук.
— Джаки О твърди, че би избягал, ама не може. Нямал достатъчно сухо, защото си профукал мангизите по супер автомобил, а с приятелите бил зле.
— Не думай, чак сърцето ме заболя.
— Тъкмо си мислех, че точно това ще кажеш. Хайде да тръгваме. Плати на касата. Тук оставиш ли пари на масата, тутакси някой ще ги свие.
Платих си кафето и го последвах.
Засякохме момичето тъкмо като влизаше в уличката. Доджът със сводника бе по-надолу зад ъгъла, а между нас се издигаше и неголяма къща. Мястото имаше изход тъкмо зад доджа и още един — отпред, отиващ перпендикулярно към друга задна уличка. В момента нямаше как да ни забележи, така бяхме подбрали мястото да спрем чернокосата.
— Здравей — рекох приветливо.
— Тази вечер не работя — отвърна тя.
Опита се да се измъкне покрай мен, но я хванах за ръката. Китката й се оказа толкова тъничка, че с мъка я задържах. Отвори уста да писне, но Луис я затисна с длан. Тогава я отмъкнахме в най-дълбоките сенки.
— Не се бой — рекох с приятелски глас. — Няма да ти направим нищо.
Показах й значката с разрешителното, но не я оставих да го чете на воля и да запомни подробностите.
— Аз съм частен детектив — добавих сега. — Разбираш ли? Налага се да поговорим. Само няколко думи, ясно ли е?