— Че какво значение има? — рече той, а аз изтръпнах.
За пръв път през дългите години, откакто го познавам, Луис май стигна до прага да загуби контрол върху себе си. Видях, че повдига пистолета, пръстът му заобира мекия спусък. Боже мой! Протегнах ръка, натиснах неговата надолу, кротко рекох:
— Убиеш ли го, нищо няма да научим.
Мускулите му са като от желязо, ръката продължи хода си нагоре, все едно кулокран натискам. И така няколко секунди, сетне се отдръпна, наведе оръжието.
— Името?
— Не ми каза никво име — зафъфли Джи Мак. — Беше дебел и грозен, смърдеше ужасно… само веднъж се видяхме с него…
— Дал ли ти е телефон? Или адрес за контакт?
— Другият, дето беше с него, ми даде… Строен, в синьо облечен. Той се върна, когато му казах къде е. Парите ми донесе, плати, нареди да си трая…
— Колко? — запита Луис. — За колко я продаде?
Джи Мак преглътна.
— Десет бона. Обещаха още десет, ако им кажа къде е Серета.
Отстъпих назад, гадно ми стана. Ако Луис иска да го убие, така да бъде. И без това негово си е възмездието.
— С нея сме една кръв — рече той.
— Не знаех… човече — захленчи Джи Мак. — Не знаех, честна дума! Мислех, че тя си няма никого. Мислех, че няма значение…
Луис го сграбчи за гърлото и заби пистолета в гърдите му. Лицето му се изкриви жестоко, от устата му излезе див, но задавен вопъл. Някъде дълбоко вътре от него се откъсна, може би оттам, където се крият цялата му човешка любов и лоялност, някак разделени от немалкото сътворени злини.
— Недей! — изплака сводникът. — Моля те, недей! Зная още, още ще ви кажа…
Вече ридаеше неудържимо, а Луис доближи лице до неговото. Така близко, че цялото се изпръска със ситни капчици кръв.
— Казвай!
— Проследих онзи, след като ми плати… Исках да науча къде мога да го намеря по всяко време… значи потрябва ли ми…
— Значи в случай, че дойдат ченгетата да им го продадеш и на тях, своята кожица мръсна да спасиш, нали?
— Да, човече, да, както кажеш!
— И?
— Пусни ме… — изтърси Джи Мак просто ей така, чак се удивих. — Аз ще ти кажа, а ти ще ме пуснеш…
— Ебаваш се с мен, а!?
— Слушай, човече, аз постъпих лошо, много кофти, знам, но никога не съм я бил, ръка не съм й вдигал. Ти с някои други трябва да говориш за това, дето й се е случило. Ще ти кажа къде можеш да ги намериш, само ме пусни да си ходя. Ще се махна от този град, повече тук няма да ме видиш. Ей ти на, честен кръст, кълна ти се!
— Сделка ще ми правиш, а? С допрян в сърцето пистолет?
Този път се обади Ейнджъл.
— Не знаем със сигурност дали е мъртва — дипломатично рече той. — Все още може би има шанс да я намерим жива.
Луис извърна очи към мен. Щом Ейнджъл играе доброто ченге, а Луис — лошото, то значи моята роля е нещо по средата. В същото време убие ли Луис Джи Мак, нещата при мен ще се влошат. Изобщо не се и съмнявах, че Маки и Дън ще ме навестят незабавно, а аз алиби нямах. И откъде? В най-добрия случай може да се размине с неудобни въпроси и отваряне на стари рани, но и такава опция бих предпочел да избегна.
— Според мен най-добре е да го изслушаш. Сетне ще намерим онзи или онези, за които става дума. Ако се окаже, че нашето приятелче тук лъже, е, тогава ще си получи заслуженото — тоест каквото ти решиш.
Луис се замисли и това отне малко време. Животът на Джи Мак направо на косъм висеше и той отлично го разбираше. Накрая Луис свали оръжието и отстъпи крачка назад.
— Къде се намира въпросният тип?
— Проследих го до адрес край Бедфорд.
Луис кимна.
— Добре, май си откупи още няколко часа живот — рече той неопределено.
Гарсия наблюдаваше четиримата от импровизираното скривалище зад голяма кофа за боклук. Вярваше абсолютно във всичко, което му бе казал Брайтуел по-рано. Сигурен бе, че ще получи обещаните от него възнаграждения. Вече носеше тайния знак на китката, за да бъде разпознаван от другите като него, но за разлика от Брайтуел бе прост, обикновен боец — участник в голямата война, която се водеше. Брайтуел също имаше подобно клеймо на ръката и макар то да бе далеч по-старо от неговото, мястото имаше вид на незаздравяла рана. Всъщност застане ли до Брайтуел, Гарсия често долавяше миризма на изгорена плът. Невинаги обаче, само когато излъчващата се от дебелия отблъскваща воня бе по-слаба.
Гарсия не можеше да знае със сигурност дали името му наистина е Брайтуел. Но истината бе, че и пет пари не даваше така ли е или не. Вярваше на дебелия мъж, благодарен бе, че се е спрял на него, че го бе отвел в големия град. При това му бе намерил работа и място, където на воля да задоволява влеченията си. Сега изпитваше съмнения дали е най-разумно да не се намесват. Може би трябваше да го направят веднага, още щом като забелязаха тримата мъже да приближават автомобила на Джи Мак. Но бе само изпълнител и си знаеше мястото. Не биваше да прави нищо, преди да получи съответната команда от Брайтуел. За съжаление оказа се, че малко са закъснели. Няколко минути по-рано да бяха дошли и сводникът щеше да е мъртъв, така и щяха да го намерят онези непознати мъже.