Гарсия ясно видя как двама от онези хванаха Джи Мак а ръцете и го отведоха от колата. Третият, облечен в черно яке, се накани да ги последва, но се спря и внимателно огледа уличката. Погледът му се плъзна по терена, задържа се за миг върху сенките, където бе Гарсия, сетне продължи по-нататък — по околните сгради с мръсните прозорци и разнебитените метални стълбища на противопожарните изходи. Главата му бавно се извъртя, покри цялата околност, после третият закрачи след вече излизащите от уличката негови другари. Само че вървеше заднешком, очите му продължаваха да шарят по сенките и прозорците, сякаш усещаше нечие злокобно, враждебно присъствие.
Брайтуел бе решил да ги убие. Ще ги проследи тези четиримата, сетне с Гарсия ще ги изколят и ще скрият труповете на подходящо място. Не се боеше от тях, дори и от високия чернокож не го беше страх, въпреки че онзи се движеше като рис и имаше смъртоносно излъчване. Работата трябваше да бъде свършена бързо, сръчно и чисто, тогава последствията щяха да бъдат минимални.
Сега Брайтуел стоеше в силно замърсения коридор на четвъртия етаж в жилищна сграда, недалеч от противопожарния изход, встрани от който имаше гледащ към уличката прозорец с пожълтяло от нечистотии стъкло. Беше взел нужните предпазни мерки да повреди ключа на мигащото флуоресцентно осветление в случай, че някой случайно би пожелал да го запали. Тъкмо щеше да отстъпи от мястото си, когато белият мъж в черното кожено яке обърна лице и се загледа в неговата посока. Докато онези се разправяха с Джи Мак, бе стоял с гръб към Брайтуел, а сега очите му зашариха по сградите и за миг му се стори, че погледите им се срещат. И в същия този миг скритият в тъмното наблюдател усети необичайно свиване в гърлото. Пристъпи още и още малко към прозореца, а дясната му ръка инстинктивно излезе напред и опипа стъклото, върховете на пръстите му насочени право в силуета на онзи долу. Спомени проблеснаха в паметта му. Огнени сенки, проблясъци на обърнати наопаки в падението фигури, стремглаво политане надолу, пламъци, отчаяние, гняв.
Спомени за предателство.
Сега мъжът на уличката долу тръгна назад, но без да обръща гръб, сякаш също усещаше враждебното присъствие — едновременно незнайно, но и познато. Очите му не се отделяха от прозорците на къщите, сякаш търсят движение, някакъв сигнал за източника на онова, което усеща в себе си. След малко излезе от обсега на погледа му, но болезнено дебелият мъж дори не се и помръдна. Изведнъж затвори очи и изпусна продължително накъсан стон на облекчение, а мислите за смърт и убийство напуснаха съзнанието му. Дадено му бе да види онова, отбягвало му вече така незапомнено дълго. Напълно неочаквано и радостно събитие. Отдавна търсено откровение.
Най-сетне те намерихме, говореше глас в него.
Открихме те.
Глава седма
Вървях по уличката към края й и се опитвах да разпозная онова особено усещане, което получавах, докато гледах в прозорците. Изпитах нещо подобно още в мига, когато застанахме край колата на Джи Мак. Сетивата ми подаваха определен сигнал: някой те наблюдава. Само че така и не успях да забележа никакви видими следи от чуждо присъствие. Наоколо се редяха стари къщи от кафяв камък, складове, порутени жилища и във всяка една от тях би могло да има стаен наблюдател, може би чисто и просто любопитен местен човек, може би някоя проститутка с клиента си на път към тукашен апартамент за по-луксозно обслужване. Видели някакви мъже да измъкват друг мъж от кола и се спрели да погледат поредната нощна разправа. Само че такъв тип хора не биха имали толкова особено излъчване, нито биха си губили времето. За тях то е пари, женската плът — не търпящо отлагане удоволствие.
Но когато Ейнджъл и Луис поведоха Джи Мак, а аз огледах прозорците за сетен път, тогава усещането се промени и превърна в отдавна познатия ми бодеж ниско в основата на тила. Стар сигнал за опасност, за болка, за скверна, недобра вест. Усещах смут, може би изненада и раздвижване в нощта, като от далечен взрив, чиято ударна вълна сега бавно, но упорито се разпространява към мен. Сякаш голяма сила се движи към мен, тогава в съзнанието ми възникна и странен образ — въздухът блесна и затрептя в сияен кръг, който се разтваря и насочва към мен, а по пътя си гори безмилостно — изпепелявайки всичко, що му се изпречи. Сетне видението се разсея, но вниманието ми само се насочи към определен прозорец. Беше на четвъртия етаж на стара, градена с кафеникав камък къща, току до противопожарен изход, водещ към ръждиво, запуснато метално стълбище. Прозорецът тъмнееше, но за миг ми се стори, че различавам движение по стъклото, черна сянка, която внезапно посивя в центъра.