В съзнанието ми нахлуват отдавна забравени неща, смътни спомени, еднакво чужди, но и познати, завладяват ме, още нещо напира да излезе дълбоко вътре от мен. Усещам ги там, пъплят като червеи под заледена земя, като паразити под кожата, отчаяно се опитват да намерят пътя навън, да познаят живителната сила на светлината. Чувам ужасен рев и грохот, сякаш множество гласове вият в спонтанно единна ярост и болка, в отчаяние и безумие, в гневен протест. Виждам падащи в агония силуети, сгромолясващи се от огромна висота, въртят, извиват се в провала и черен мрак, мощните им крясъци се извисяват и глъхнат, сетне чезнат в тъмата надолу. И аз съм сред тях, разлюлян и разбит, сред блъскащите се в мен братя, сред махащи в ужас ръце и крака, сред техните удари и разпарящи плътта нокти в отчаяни опити да спрат падението. Страх трепти в мен, разкъсва ме и ме убива, страх и разкаяние. Но повече от всичко в мен гори страховито усещане за непоправима загуба. Съзнавам, че ми е отнето нещо неизмеримо, свещено скъпо и никога вече няма да ми бъде дадено.
А ние горим. Изгаряме в пламъци.
И тогава това полузабравено, може би полувъобразено минало, тези фантазии на напрегнатия ми мозък се сляха с реалната загуба, а болката ме върна към смъртта на съпругата и дъщеря ми, към ужасната пустота, която оставиха в мен, след като си отидоха завинаги. И все пак парливата мъка, завладяла ме в нощта, когато ми ги отнеха, самоунищожителната скръб, която последва, изглеждаха слаби в сравнение с това току-що забушувало в мен чувство. Стъпките на приятелите ми постепенно се отдалечаваха и заглъхваха, протестите на човека, който водеха помежду себе си — също. Оставаше далечният рев, пустотата, мимолетната фигура зад прозоречното стъкло, сякаш протегнала към мен ръце. Нещо хладно докосна бузата ми, напомняше нежелана милувка на някога обичан, но сетне отхвърлен човек. Отскочих като опарен, но побързах да си кажа, че реакциите ми са преувеличени, дължат се на превъзбуденост. Може би и на игра на въображението ми, което е създало онзи скрит зад прозореца образ. Сетне усетих нещо по-друго. Онази излъчваща се отгоре изненада сякаш мутира в многостранна омраза, помислих, че едва ли някога съм бил така близо до толкова могъща ярост. Поривът да хукна по стълбите нагоре към четвъртия етаж на къщата се стопи мигом, като захапан от ярко слънце сняг. Понечих да хукна, да бягам и да се скрия някъде. Да се превъплътя в нещо друго, нейде далече, далече, да се скрия зад нова самоличност и да се спотайвам, за да не ме намерят.
Те.
Той.
То.
Откъде зная всички тези неща?
И докато се отдалечавах бавно, вървейки по стъпките на Ейнджъл и Луис в посока главните улици, чух глас. Глас, който някога е бил и мой, произнесе думи, които не разбрах. Рече:
Ти си намерен.
Открихме те.
Настигнах ги бързо, Луис вече седеше на волана на неговия лексъс. Ейнджъл бе отзад с Джи Мак, а той се бе свил и привел, мълчеше намусено и тихо подсмърчаше през счупения си нос. Преди да седна до Луис, извадих белезници от джоба на сакото, закопчах дясната китка на сводника за дръжката на задната лява врата. Направих го по най-неудобния за него начин — притисната към стомаха, ръката минаваше неудобно пред тялото му. Така трудно би създал проблеми на Ейнджъл. Сетне потеглихме за Бруклин. След малко Луис хвърли кос поглед към мен.
— Забави се. Там всичко наред ли беше?
Извърнах се към Джи Мак, но той изглеждаше потънал в собствената си болка и унижение.
— Имах чувството, че някой ни наблюдава — казах му тихо. — Като че ни дебне. В една от къщите на горен етаж определено имаше присъствие.
— Ако е вярно, тогава и долу, на самата улица, е трябвало да има още някой. Мислиш, че са били там заради онзи говньо отзад ли?
— Може би да, но ние сме ги преварили.
— Значи сега знаят за нас?