— Допускам, че са знаели още отпреди. Иначе защо ще вървят след нашия човек? Изглежда са решили да заличават следите.
Луис се загледа в огледалото за задно виждане, но трафикът бе така наситен, че трудно бе да се каже дали ни следят. Всъщност едва ли имаше голямо значение. Логиката говореше, че е така, а ние трябваше просто да изчакаме развитието на нещата.
— Хей, мисля си, че имаш да ни казваш още неща — обърнах се към Джи Мак.
— Онзи човек в синьо дойде, плати ми, рече да не задавам въпроси, защото… Това е всичко, което зная по въпроса.
— А те как възнамеряваха да се доберат до нея?
— Нали обяснявам — каза, че нямало нужда да зная.
— Ти за твоите момичета си използвал професионален гарант на име Еди Тейджър.
— Мамка му, не е така. Ченгетата в повечето случаи налагат глоби и наказания. Стигне ли до сериозна беля, говоря с жените, увещавам, уреждам си ги някак сам. Нямам благотворителни пари да плащам на гаранти.
— На бас се ловя, че най-щедро им даваш „заеми“, а те после ти ги връщат с лихви, а? Влизаш им в положението, нали?
— Такъв си е бизнесът. Нищо не е безплатно на този свят.
— А когато арестуваха Алис, какво направи?
Премълча. Зашлевих го веднъж силно през раненото лице.
— Отговаряй!
— Обадих се на онзи номер, дето ми дадоха.
— Мобилен?
— Да.
— Пазиш ли номера?
— Помня го, пич.
По устните му бе избила кръв. Плюеше я на пода, изкашля се и каза номера цифра по цифра. Извадих моя телефон, въведох го, а за всеки случай си го записах и в тефтерчето. Знаех, че едва ли ще ни доведе до сериозна следа. Онези очевидно не бяха леваци, значи отдавна са изхвърлили телефона. Веднага щом са се докопали до момичето.
— Алис къде си държеше личните вещи? — попитах отново.
— Разреших й част от тях да остави в моя апартамент: гримове, бельо, такива работи, иначе тя повечето време живееше при Серета. Тя държеше стая на „Уестчестър“. Иначе аз постоянно дрогирана курва не бих държал при другите жени.
Изтърси думата „курва“ и уплашено погледна към Луис. Последният гледаше напред и поне видимо не реагира. Наближавахме мястото, където бях оставил моята кола. Там слязох и с нея потеглих след тях.
Също както Пойнт, така и Уилямсбърг е бил някога район, заселен с част от най-богатите хора в САЩ с големи домове, имения, частни клубове, бирарии на открито сред китни градини. Там едни до други живели милионерски семейства като Вандербилт и Уитни, строели на воля пищни сгради, басейни, частни пътища, и то недалеч от захарните рафинерии и дестилационните фабрики, корабостроителниците и леярните, така че задуха ли вятърът в погрешна посока, и на богатите им замирисвало.
В началото на миналия век нещата се променили. С построяването на едноименния мост Уилямсбърг престанал да бъде любимото кътче на богаташите. Там нахлули тълпи имигранти — поляци, руснаци, латвийци, италианци, — спасявайки се от пренаселените бордеи на Лоуър Ийст Сайд. Като гъби след дъжд никнели типичните евтини, строени с кафеникав камък къщи и жилищни блокове. Сетне дошли и евреите — през 30-те и 40-те години. Те се заселили главно в Саутсайд, а с тях и другите от сектите, хасидите от Румъния и Унгария, дето все още се събират в квартала североизточно от бруклинската корабостроителница.
Нортсайд бил малко по-различен. По-моден, по-бохемски, първата спирка на влака от Манхатън била на „Бедфорд Авеню“, а това означавало лесно, удобно придвижване, съответно цените на недвижимите имоти скачали често. Въпреки това обаче трябвало е да мине известно време, че районът наистина да стане привлекателен за хората с много пари. А старият му облик и традиции не се предавали, просто не били готови да си отидат току-така. Прочутата нортсайдска аптека на „Бедфорд“ не се отказвала от старото си име „Фармация“, плод-зеленчуковия магазин „При Едуин“ настойчиво продължавал да продава полската бира „Zywiec“, старите неонови реклами упорито си стояли, макар че техниката вървяла напред, а месният пазар запазил прочутото име „Polska-Masama“. Стояли си и старите деликатесни магазини, фризьорските салони, железарският магазин „Майкс Нортстар“. Появили се и нови, като малкото кафене на име „Редс“, дето продавало използвани книги и алтернативни списания, а старите стълбове с уличните фенери били все така нашарени с обяви за квартири и тавански помещения за художнически ателиета.
Завих вдясно на Десета, тъкмо при ресторант-бирхалето „Реймъндс“. Старата дървена табела с бутилката бира и плешката месо си висеше все така над вратата. Една пресечка по-нататък минах край голяма складова сграда, все още носеща белезите на бивша пивоварна, защото тъкмо тук някога е било сърцето на нюйоркската бирена промишленост. Зданието бе пететажно, здраво нашарено с графити от всякакъв вид и калибър. По средата на източната фасада минаваше противопожарна стълба, а под прозорците на най-горния етаж висеше надпис: „Живееш ли тук, значи вече си у дома.“ Някой бе зачертал „у дома“ и бе написал „поляк“. Отдолу имаше и телефонен номер. Прозорците бяха тъмни. Видях, че Луис направи пълна обиколка на карето между двойките успоредни преки, сетне спря на Единайсета. Заковах зад него, слязох. Той бе се извърнал назад, говореше с Джи Мак.