— Сигурен ли си, че е тук? — питаше го точно в мига, когато се наведох към прозореца.
— Да, сигурен съм.
— Излъжеш ли, пак ще те боли.
Джи Мак се опита да устои на Луисовия поглед, но не успя, сведе очи.
— Зная.
Луис се обърна към Ейнджъл.
— Слез. Наглеждайте мястото двамата. Аз момчето тук някъде ще го разтоваря.
Какво можех да кажа? Джи Мак изглеждаше още по-уплашен. И си имаше пълно право.
— Хей, човече, всичко, дето зная, ти го казах… — боязливо протестира той, а гласът му потрепваше, устните също, току ще се разплаче.
Луис не му обърна внимание. Сетне ме погледна и процеди:
— Няма да го убивам, не се бой.
Кимнах.
Ейнджъл излезе от автомобила, внимателно пристъпихме в сенките. Луис потегли с Джи Мак.
Настоящето е много нестабилно, крехко, земята под краката ни тънка и опасна. Под връхната й кора е разположен лабиринтът на миналото, шуплеста структура, цяла мрежа, създадена от слоевете на дни и години. Там лежат заровени спомените, изчакват мига, когато тънкото покритие над тях се пропука и заличи разликите между онова, което е било, и това, което е сега. Има живот там долу, в онзи порест кух свят, а сега Брайтуел му носеше вест за откритието си. Всичко се бе променило, налагаше се да бъдат съставени нови планове. Обади се на най-тайния номер и докато сънният глас му отговаряше, съзря подобието на бяла сламка — Божият знак трептеше в мрака.
— Оказаха се прекалено бързи — рече той. — Хванаха го, сега са в движение. Но излезе нещо много интересно…
Луис паркира зад магазин за китайска храна — близо до прозорчето за продажби на автомобилисти. Бяха съвсем близо до медицинския център „Удхил“ на Бродуей. Подхвърли на Джи Мак ключето за белезниците, безмълвно изчака онзи да си освободи ръката, сетне отвори вратата и отстъпи, за да го пусне да излезе.
— Лягай по корем.
— Моля те, човече…
— Лягай долу.
Джи Мак падна на колене, огледа се трагично, сетне се изпъна в цял ръст на земята.
— Разпери ръцете и краката.
— Съжалявам… — изхълца Джи Мак, лицето му разкривено от страх. — Повярвай ми, извинявай…
Главата му бе извърната на едната страна, за да може да вижда Луис. Разплака се горко в мига, докато Луис поставяше заглушителя на неголемия резервен пистолет, който винаги носи за подобни случаи.
— Сега ти вярвам, че съжаляваш. Усещам го в гласа ти.
— Моля ти се… — ридаеше Джи Мак, а от устните му течеше примесена с лиги кръв.
— Ето го и последния ти шанс. Всичко ли каза?
— Да, да! Друго не зная. Кълна ти се, човече!
— Ти десняк ли си?
— Какво?
— Питам десняк ли си?
— Да.
— Значи с дясната ръка си ударил онази жена?
— Аз такова… не съм иск…
Луис хвърли бърз поглед наоколо, за да се увери, че няма никой, сетне стреля веднъж в дясната длан. Джи Мак изпищя, затупа с ранената ръка по бетонираната алея, сякаш да отхвърли болката. Луис отстъпи назад две крачки, стреля още веднъж в десния му глезен.
Джи Мак заскърца със зъби, притисна чело в бетона, но агонията бе прекалено голяма. Повдигна ранената ръка, опря се с лявата на земята и седна, вперил неистови очи в ранения крак.
— Сега не можеш да отидеш прекалено далеч, в случай, че пак ми потрябваш — рече Луис, повдигна пистолета и го насочи в лицето му. — Да знаеш, че извади късмет. Не го забравяй това. И се моли Алис жива да я намеря.
Отпусна пистолета и закрачи към колата.
— Болницата е от отсрещната страна на улицата — рече през рамо, качи се и замина.
Като изключим пожарникарската стълба, сградата, изглежда, имаше само един-единствен вход-изход и това бе голяма метална врата откъм „Бери“. Нямаше звънци, домофон, нито имена на живеещи.
— Мислиш, че не лъже ли? — попита Ейнджъл току-що завърналия се Луис.