Първият цистерциански манастир бил основан в Седлиц през 1142 г. от Мирослав Симбургски. Монасите дошли от Валдсасенското абатство в Горния Палатинат, привлечени от залежите на сребърна руда, докато Валдсасенското било едно от свързаните с добива на руди семейства Моримонски манастири. За тяхна си чест цистерцианците имали доста прагматично отношение към богатството и натрупването му. И вероятно самият Господ Бог е гледал благосклонно на тяхното трудолюбие, защото именно към края на тринайсети век сребърна руда била открита и в землищата на първия им манастир, а влиянието на ордена започнало бързо да нараства. За беда Божието внимание, изглежда, се отклонило към други места, защо в самия край на века манастирът бил разрушен от враждебно настроени и зли люде. Бил възстановен, но само за да бъде отново и отново опожаряван и опустошаван, а този процес достигнал кулминация в един истински погром през 1421 г., когато го сринали до основи. Това нападение белязало и началната поява на Вярващите.
Седлиц, Бохемия
21 април 1421 г.
Глъчката на битката постепенно затихваше. Манастирските стени вече не се тресяха ужасяващо под външния напън. Малко по малко ветрецът разсейваше финия сив прах, дето падаше на подобни на кълба сивкав дим талази и се стелеше по белите раса на монасите, лепеше се по тонзурите им, превръщайки младите в стари, а възрастните в още по-възрастни. На юг все така пламтяха далечни огньове, а редиците с телата на мъртвите зад гробищната врата ставаха все по-дълги. Но нападателите отвън не си отиваха, стояха на място, железните им редици притихнали, навъсени, изчакващи. Вонята ставаше нетърпима, но пък монасите отдавна бяха привикнали с нея — след дълги години общение със смъртта. Защото гробниците бяха препълнени с кости, подредени досущ дърва за горене, а гробовете постоянно променяха съдържанието си. Изравяха старите тленни останки, те отиваха в костницата, на освободените места погребваха новите мъртъвци в постоянен цикъл на тленност в движение — заравяне, разпад и отново поява на белия свят. А задухаше ли вятърът откъм изток, към вонята на гниещата плът се прибавяха отровните пари на разтопена руда. Тогава принудените да работят на открито дълго и мъчително кашляха, раздирайки гърди и плюейки кръв, а пръските й изпъкваха по белите роби.
Игуменът на Седлиц стоеше на прага на килията си, в сянката на голямата манастирска църква. Бе наследник на прочутия абат Хайденрайх, дипломат и кралски съветник, починал преди век, но успял да превърне манастира в център с влияние, власт и богатство. За целта му бяха помогнали намерените на манастирските земи залежи на сребърна руда. Така поверената му институция натрупа голямо имане, но докато той я управляваше, монасите никога не забравяха дълга си към низвергнатите и бедстващи Божи чада. И не мина много време от разработването на залежите, на видно място бе построена болница, край нея се извиси голяма катедрала, покрай миньорските селища под ръководството на Хайденрайх изникнаха множество параклиси. Монасите благославяха новородените, погребваха мъртвите, нямаше критики, нямаше оплаквания. Каква ирония само се оказа заложена в Хайденрайховите успехи, казваше си в този миг игуменът, именно в неговите напредничави и богоугодни дела се крият зародишите на днешните ни нещастия.
Защото именно богатствата на манастира и землищата наоколо като магнит привличаха какви ли не сили, на първо място католическите и техния тогавашен лидер немския император Сигизмунд, още свещен западен император и претендент за трона на Бохемия. Тежковъоръжените му армии се бяха появили преди време, бяха се разположили в лагери около Кутна Хора и усилията на игумена някак да ги отдалечи от манастира и да утоли апетитите им дълго се бяха оказвали еднакво несполучливи. Прочутите къде ли не богатства на Седлиц бяха огромно изкушение за всички, а от Прага вече на няколко пъти идваха братя от Картузианския орден да молят за убежище. Техният манастир бе разрушен още преди няколко години по време на набезите след смъртта на крал Венцеслав IV. Сега и над Седлиц отново бе надвиснала голяма опасност, разрушението му изглеждаше неизбежно; настървени за плячка, нападателите нямаха друга цел, освен да грабят.
Всъщност началото на тези събития се криеше в екзекуцията на реформатора Ян Хус, изгорения на клада проповедник и идеолог на чешката Реформация. Игуменът познаваше Хус още навремето, като ръкоположен магистър в Пражкия университет, където бе станал декан на философския факултет, по-късно и ректор. Беше останал силно впечатлен от пламенното му слово. И все пак реформистките му уклони се бяха оказали опасни, така мислеше поне днес игуменът. През 1402 г. Хус бе поел поста на първи проповедник във Витлеемската църква в Прага, основана може би десетилетие преди той самият да оглави реформисткото движение — още една голяма грешка в очите на игумена. Но Хус все пак бе личен изповедник на кралицата и по онова време само глупак би се осмелил да го напада. Във всеки случай в онзи исторически момент бяха възникнали и други проблеми, дори по-належащи, тревожни и будещи размисъл, сред които не на последно място все по-растящите сблъсъци и претенции на трима различни папи: Йоан XXIII от италианска страна, принуден да бяга от Рим и да търси спасение в Германия; Григорий XXII от френска страна и Бенедикт XIII от испанска страна. Последните двама бяха вече детронирани като първосвещеници, но отказваха да приемат факта. Църквата изживяваше огромна, почти безпрецедентна криза и настояванията на Хус Светото писание да бъде проповядвано на чешки, а не на латински, големите служби да се водят също на чешки, Библията да бъде преведена неизбежно доведоха до официалното му заклеймяване като еретик. Още повече го нападаха заради това, че е последовател на прочутия английски богослов Уиклиф, докато накрая непочтеният Йоан XXIII го нарече Антихрист — позиция, с която нашият игумен не бе особено съгласен, поне в душата си и пред собствената си съвест. Така или иначе последвалото събитие не го изненада: Хус бе отлъчен от Светата църква.