Сетне хуситите се изтеглиха на известно разстояние от манастира, разположиха лагери, а когато се смрачи, запалиха и огньове. Игуменът знаеше, че рано или късно те неминуемо ще нападнат обителта и сред стените й няма да оставят никого жив. Мъчеха го гняв и съжаление, защото истински обичаше своя манастир. Бе един от неговите основатели и строители, всеки положен на мястото си манастирски камък носеше за него особен смисъл. Параклисите, голямата църква, олтарите — тези места за молитва и размисъл бяха пропити с чиста и свята духовност. Строгият им аскетизъм бе постоянно предупреждение срещу слабостта на духа и отклоненията от молитва и Вяра. Манастирската църква, най-голямата по тези места, бе построена във формата на латински кръст в изящна хармония с околната природа, най-вече долината на местната река, тъй като основната й ос или долното рамо на кръста ориентираха олтара и пространството пред него в посока на речното течение, а не на изток. В същото време църквата представляваше усложнен вариант на подготвените от основателя на ордена Бернар от Клерво оригинални планове и затова в себе си носеше още и любовта му към музиката. Тази любов се изразяваше най-вече във вяра в мистиката на цифрите на базата на Свети-Августиновата теория на музиката и приложението й в пропорциите на една сграда. Изчистената форма и равновесието са израз на свещената хармония и затова на практика манастирската църква „Успение Богородично и Св. Йоан Кръстител“ бе прекрасен, безгласен химн в прослава на единствения Бог; всяка колона в нея — безмълвна нота, всяка изящна арка — Те Деум.
Сега обаче тази чудесна сграда бе заплашена от пълно разрушение, макар че в своята простота и отсъствие на ненужни украси тя символизираше именно онези идеи и качества, които реформистите би трябвало да ценят най-високо. Продължавайки да мисли за предстоящите нещастия и без да съзнава какво в действителност прави, игуменът провря ръка в гънките на своето расо и от вътрешен джоб извади малък камък. Затворено вовеки в него, вкаменено сякаш от погледа на Василиск, се намираше мъничко същество, непознато на игумена — не приличаше на нито една земна твар, било тя пълзяща по земната повърхност, било обитаваща моретата. Далечно напомняше за охлюв, само че черупката бе по-голяма, а спиралата й — по-гъста. Беше му подарък от един от манастирските работници, този богоугоден човечец го зърнал, докато вадел баластра от реката. Известно бе, че тукашните земи са някогашно дъно на големи морета, а игуменът, който харесваше камъчето със затворената в него Божа гадинка, често се питаше дали тя някога е обитавала морските дълбини, преди принудително да се озове на сушата, за да намери тази си участ. А може би е реликва от Големия потоп? И ако е така, къде ли е нейния другар, защото нали всички живи твари в Ноевия ковчег били по две — чифтосани? Може би е изгубен някъде другаде по широкия свят? Но тайно в себе си игуменът се надяваше, че това не е вярно. Много го харесваше и ценеше, съзнаваше, че е нещо единствено, уникално по рода си. Намираше го още за тъжно и красиво олицетворение на преходността на живота и тленността на нещата в него. Минало му времето някога си, отзвучало, а сега ето — идва неговият собствен ред, нали? — мислеше свещенослужителят, предчувствайки края.
Страхуваше се от хуситите, но знаеше, че има и други врагове на манастирската святост, а то е само въпрос на случайна неизбежност кой от враговете първи ще посегне с тараните да удари портите на обителта. До ушите му бяха стигнали слухове, усещаше, че може и да са предназначени специално за неговите уши: приказки за наемници, на китките носели таен знак — клеймо, за да се разпознават едни други, а той бил двузъбец — вила с два шипа. Начело им вървял предводител с особено петно в едното око, по петите му постоянно ходел помощник — дебел, демоничен човек, разплут и подпухнал. Не било ясно кого точно обслужват тези наемници, източниците му също не знаеха, но игуменът се досещаше. Използват поредното знаме или кауза, за да прикриват зад тях истинските си цели, а същинската им лоялност се крие в студен, мълниеносен огън, който погубва всичко по пътя си, за да остави след себе си единствено прах и пепел. Игуменът знаеше още и какво търсят те. Въпреки думите на хора невежи в манастира отдавна нямаше Бог знае какви богатства. Най-ценното му съкровище — направена от позлатено сребро дарохранителница — бе поверено на съхранение на братята августинци в Клостернойбург още преди шест години. Онези, които искаха да го нападнат с цел грабеж, щяха да намерят много малко от гледна точка на светски ценности.