Игуменът обаче съзнаваше, че предводителят на онези наемници не се интересува от подобна незначителна плячка.
Затова и отдавна се бе подготвял за неизбежното, още повече че усещаше приближаването на фаталния час. Сега от време на време монасите чуваха далечни заповеди, до ушите им долитаха и стоновете на люде измъчвани и умиращи кажи-речи току пред манастирските порти. Но изпълнението на задачата не спираше. Бяха оседлали коне, впрегнали други в голяма покрита каруца, едната от общо две, нарочно направени по поръчка на игумена. В момента тя стоеше пред скрит в градината манастирски изход с дълбоко затънали в калта колела. Много тежък бе товарът в нея, затова беше така. Конските очи бяха широко отворени, добичетата дишаха тежко, сякаш се досещат за важността на възложеното им бреме и предстоящата опасност. А времето наближаваше.
„Присъда тежка виснала е върху теб… Наказал те е Той да…“
Ерес, помисли си игуменът, когато в ушите му, сякаш неканени прозвучаха тези слова. Достатъчно бе да заловят в него „Книгата на Енох“ отхвърлена и обявена за фалшиво Писание и инструмент на голямата Схизма, за да го екзекутират. Затова бе положил големи усилия и специални мерки бе взел, че да бъде сигурен в едно: този източник да остане скрит. И въпреки всичко в неговото съдържание бе намерил множество отговори на въпросите, които постоянно го измъчваха. Сред тях бе естеството на ужасното, но същевременно красиво творение, което му бяха поверили да пази. И ето, сега върху му падаше дългът и задачата да го скрие още по-добре.
„Низвергнат в Мрака да бъде… Замеряйте го с камени остри… та в Бездната нека се върне… и тамо вовеки нека потъне… Ликът му нека скрит за Светлината остане… В Деня на Страшния съд самата Геена Огнена да го погълне…“
Игуменската килия бе в самото сърце на концентричните манастирски укрепления. В първия кръг, където сега стоеше той самият, бяха манастирската църква, предназначена само за посветените братя от ордена, сграда с неговото жилище и сводестата галерия около първата вътрешна ограда. В обратната спрямо реката страна на църквата се падаше Вратата на мъртвите и тя водеше в двора. Нея смятаха за най-важната порта, бе украсена с фини детайлни скулптурни групи, в отчетлив контраст с простотата на останалата манастирска архитектура. Носеше символично значение като връзка между земния и вечния живот, между нашия свят и другия. Игуменът често се бе надявал, че един ден и той ще мине през нея по пътя си към Отвъдното, за да бъде погребан наред с другите благочестиви отци. Онези братя, които по негово лично нареждане се бяха измъкнали от обителта скришом, имаха нареждане да се върнат, когато всичко приключи, и да потърсят тленните му останки. Ако Вратата на мъртвите е все още на мястото си, ще го изпроводят през нея към вечния му път, ако ли не, тогава ще потърсят подходящо и достойно за него място, за да го положат сред манастирските руини и близо до така обичаната от него църква. Така им беше наредил.
Вторият кръг принадлежеше на посветените братя, там бяха килиите им, манастирската житница и осветеният парцел земя недалеч от църковния портал, на който отглеждаха зърното за изпичане на нафората. Третият кръг бяха външните стени, църквата за миряните от ордена, външните богомолци и пилигримите. Там се намираха още спални килии, градини и главното манастирско гробище. От висотата на мястото пред вратата на килията сега игуменът обърна очи към пазещите обителта външни стени. Контурите им ясно изпъкваха дори и в мрака — на фона на заревото от далечните огньове на лагеруващите въоръжени хора. Замисли се и си рече, че наподобяват видение Адово. Игуменът не вярваше в тезите, че вярващите бива да се сражават помежду си, използвайки като претекст самия Господ Бог; ненавиждаше онези, които убиваха в името на Всеопрощаващия Бог; още по-противни му бяха трети, дето използват Божието име, за да се сдобият с повече и повече от дадената им власт. Понякога си казваше, че е в състояние да разбере гнева на хуситите, макар че тези си мисли пазеше само за себе си. Знаеше, че онези, кои го споделят подобни мнения, най-често заплащат за дързостта си със строшени на колелата за мъчения кости. Или пламтейки на кладата.
Сега чу доближаващи се стъпки. Бе млад послушник, запасан с меч, а расото му бе замърсено, очевидно бе носил тежести и работил в калта.