— Всичко е готово — тихо докладва той. — Слугите питат дали да обвият конските копита с чували и да сложат парцали на юздите? Опасяват се, че шумът може да привлече войниците. А вие…?
Игуменът не отговори веднага. Досещаше се, че младежът го вижда още и като просто човек, комуто е предложен шанс за спасение и той се изкушава да се измъкне от капана и скорошната гибел. Помисли малко, сетне въздъхна дълбоко и както и впрегнатите в каруцата добичета прие кръста си със смирение.
— Не — отсече той. — Няма да има нужда да се заглушават копитата, нито да се завиват юздите. Бързина е нужна, нужно е и да се вдигне съответният шум.
— Но ще ги чуят, сетне ще ги заловят и убият?
Игуменът се взря в лицето на послушника, нежно потупа младежката буза.
— Да бъде волята Божия, синко. Както Той реши, така и де бъде. Сега върви и със себе си вземи колкото хора е безопасно да отведеш.
— Но вие, отче игумене?
— Аз…
Думите му прекъсна силен лай на кучета във външните кръгове. Множеството от защитниците на манастира вече бяха напуснали, сега само тези животни пазеха втората и третата стена. Но какво можеха да направят те, пък и лаят им бе по-скоро панически, дори истеричен. Осезаемо усещаше страха им, сякаш отвън се въртят вълци, на път да влязат и да ги разкъсат. Младежът изтегли меча.
— Елате с мен — рече той. — Войниците идват…
Сега игуменът усети, че тялото му не го слуша, не е в състояние да направи и крачка. Нозете му не се подчиняваха на волята и на командите на мозъка, а ръцете му ситно затрепериха. Нормален човек не бе в състояние да изплаши така кучетата. Затова бе заповядал да ги отвържат — псетата ще ги усетят и ще предупредят монасите за приближаването им.
И тогава двойните порти на най-външната стена политнаха навътре, сякаш неземна сила ги блъсна. Едната се откачи от дебелите колкото човешка ръка панти и падна сред група дръвчета, другата остана увиснала, безсилно разлюляна като пияница след нощен гуляй. Кучетата наскачаха в отвора, по-бавните тутакси рухнаха, поразени от долетелия отвън рояк стрели.
— Не. Но ти върви — нареди игуменът. — И непременно да откараш каруцата до пътя.
Младият мъж хвърли последен поглед към зеещата отвъд порта и побягна. Обърна се веднъж, тогава игуменът видя и мъката в очите му. На негово място застанаха двама слуги, носеха алебарди и бяха от най-старите в обителта, силно привързани към нея. Намираха се тук не само защото бяха прекалено недъгави да бягат надалеч, а и от чисто човешка лоялност към игумена.
Постепенно, бавно от мрака изникна група конници, те прекосиха прегради и стени, влязоха в най-вътрешния кръг. Повечето носеха обикновени брони, нагръдници и гръбни плочи, защита на слабините, набедреници и налакътници. Трима имаха цилиндрични шлемове с повдигнати наличници, чертите им почти неразличими зад т-образните отвори. Останалата сган бе дългокоса, със сплъстени, увиснали над очите кичури, които прикриваха лицата им почти толкова, колкото и на онези с шлемовете. От седлата им висяха човешки глави и останки — скалпове, ръце, гирлянди от нанизани на връв уши. Конските хълбоци бяха потни, замазани с нечистотия, в очите на животните бляскаше налудничав огън. Един-единствен бе пешак. Блед и много дебел, с подут и подпухнал, покрит с ужасяващи на вид пурпурни буци врат, тон бе нахлузил грубо направена от отделни кожени плочки ризница, непохватно съединена и размъкната поради уродливото му и непригодно за нормална броня тлъсто тяло. По сходен начин си бе направил защита за дебелите бедра и пищяли, но направо удивително, главата му бе гола. Кожата му бе бледа, бяла до прозрачност, с почти женствени черти на лицето и големи зелени очи. В ръка държеше отрязана женска глава, пръстите му стискаха косата. Игуменът разпозна разкривения в нечовешка предсмъртна болка лик: беше на една тиха луда, която постоянно просеше пред манастирските порти и не бе имала съобразителността да избяга дори и при първата битка. Конниците настъпваха бавно и заплашително, сега вече игуменът разпозна грубо нарисувания по седлата им символ — червен двузъбец, начертан с кръвта на многобройните им жертви.
От средата на групата напред излезе водачът. Яздеше черен кон с бронирани наочници с шип на челото и предна гръдна броня по тялото, украсена в черно със сребристи жилки. Ездачът бе целият обкован в черна стомана, на гърдите — ризница, на главата — шлем с наочник, на раменете, лактите и коленете — свивна броня, на ръцете — метални ръкавици с дълги защитни ръкавели; допълнителни плочи и плетена мрежеста броня там, където завършва гръдната защита и започват набедрениците, големи черни шпори. Единственото му оръжие бе дълъг меч, увиснал в ножницата.