Игуменът коленичи и скръсти пръсти за молитва.
— Какви са тези? — прошепна един от слугите. — Мъжете на Ян ли са?
Игуменът намери достатъчно слюнка в устата си, за да навлажни пресъхналите си, напукани устни и да прошепне:
— Не, не са на Ян, нито пък са мъже или човеци.
В същия миг му се счу, че някъде зад гърба си долови потракването на каруцата. Колелата й затрополяха по камъни, може би кочияшът е успял да я изкара? Сетне конските копита, изглежда, стъпиха на трева, шумът стана недоловим, после се чуха отново — този път на твърда пръст. Значи вече бяха на пътя. Тогава ритъмът на движение стана по-динамичен, песента на колелата по-силна, значи бързаха да увеличат разстоянието между себе си и манастира.
Водачът на конниците вдигна ръка високо, сетне посочи. Шестима тутакси се отделиха от голямата група и заобиколиха църквата, за да подгонят бягащите. Други шестима слязоха от конете и обградиха водача. Тогава бавно обградиха игумена и слугите. Всичките носеха арбалети със запънати стрели, готови за стрелба. Бяха по-малки и по-леки от онези, които игуменът познаваше, имаха и особен механизъм за запъване на стрелите, носеха множество такива в колчани на коланите. След кратка команда няколко от тях изсвистяха, двамата верни слуги рухнаха поразени.
Предводителят сръга коня в хълбоците с черните шпори, животното пристъпи още напред, сянката му падна върху коленичилия свещеник. Сега бе толкова близо, че пръски от потната пяна по устата му полетяха към лицето на стария игумен. Онзи вдигна ръка, свали шлема, подаде го на един от воините. Отдолу имаше черна качулка, тя прикриваше косата и част от лицето. Държеше го наведено и извито встрани така, че монахът да не го вижда.
— Къде е тя? — попита той.
Гласът му бе дрезгав и груб от бойните викове.
— Тук нямаме нищо ценно — отвърна игуменът.
Изпод черната качулка долетя особен звук. Човек би могъл да го сбърка със смях при положение, че змията е в състояние да придава хумористични нотки на съсъка си. Онзи на коня започна да сваля ръкавиците.
— Вашите мини ви направиха богати — заканително рече той след малко. — Едва ли сте похарчили всичко за черковни боклуци и дрънкулки. Зная, че притежавате някои много ценни неща, но те имат стойност за други, не и за мен. Аз само едно нещо търся и ти знаеш кое е то.
Игуменът се изправи, пристъпи напред. И с дясната ръка сграбчи кръста, който висеше на шията му.
— Вече го няма — каза той глухо.
В далечината се чу диво цвилене, прозвучаха звънки удари на метал в метал, ехото се понесе надалеч. Знаеше, че неговите хора се опитват да запазят товара. Но сигурно беше късно. Трябвало е да ги отпрати по-рано. И тогава планът му нямаше да бъде разкрит така бързо. А може би…
Водачът се наведе напред над конската глава. Вече не носеше ръкавици. На лунната светлина се мярнаха пръстите му, целите нашарени с белези. Вдигна глава и се заслуша в предсмъртните викове на монасите, докато изпратените от него главорези ги доубиваха.
— Ненужно умряха — обади се той отново. — А кръвта им на тебе ще тежи. Върху тебе пада.
Игуменът стисна кръста още по-здраво и силата му бе такава, че кръв изби и прокапа от пръстите му, сякаш потвърждаваше думите на конника пред него.
— Върнете се в Ада, където ви е мястото! — извиси глас той.
Водачът повдигна бледи ръце към качулката, внимателно свали грубата материя от лицето си. Под черната коса чертите му бяха правилни, изящни, на белезникавата лунна светлина кожата му сякаш засия. Протегна ръка встрани, един от воините му подаде арбалет. Сега игуменът ясно видя приличният на бяла резка белег в дясното око и в последните си минути му бе дадено да зърне Божия лик.
— Никога! — гневно откликна водачът и монахът чу избръмчаването на металната тетива, част от секундата по-късно стоманата прободе гърдите му.
Политна назад, свлече се по стената до вратата на килията и остана там със светлия Божи лик в помръкващите очи. Водачът даде нов сигнал с ръка, войниците наскачаха от конете и се втурнаха към църквата и помещенията от вътрешния кръг, а тежките им стъпки заехтяха по камъка под сводестите тавани. Малка група монаси и въоръжени слуги изскочи иззад църквата и се опита да спре насилниците в неголямото пространство.
Още време… — шепнеше тежко раненият игумен. — Повече време ни е нужно…
Монасите му с помощта на неколцина здрави прислужници оказваха достойна съпротива на нападателите и засега ги задържаха на прага на черквата.