— Тоя тип реши ли да дава стаи под наем, значи здраво ще нагази в лайната — опита се да се пошегува Ейнджъл.
Луис не отвърна нищо, мълчаливо разглеждаше един от черепите върху тезгяха. Наведе се, почти завря нос в очните му дупки.
— Изглеждат достатъчно стари — рекох на глас, все едно отговаряйки на увисналия във въздуха незададен въпрос.
Луис кимна, излезе от спалнята. Чух го да ходи из помещенията и да размества различни неща. Сигурно се опитваше да намери следи от Алис.
Помирисах въздуха отново, стори ми се, че миризмата на урина води към банята с тоалетна. Ваната съдържаше още кости, накиснати в жълта, воняща на амоняк течност. Урина беше заедно с нещо друго в разтвор. Така ми засмърдя, че чак очите ми засълзиха. Притиснах носната си кърпичка към носа и устата и разтворих вратичките на стенните шкафчета. Нищо особено нямаше, върнах се обратно в стаята, затваряйки вратата след себе си. Ейнджъл все още разглеждаше странното творение, имаше вид на почти хипнотизиран от него. Не се учудих особено. Подобия на тукашното можете да зърнете в някои галерии или музеи. Че беше отблъскващо, беше, но пък личеше артистичен похват и особен нюх, та макар и може би деформиран. Най-същественото бе плавността на формата, лекотата, с която един елемент преминаваше в друг.
— Не мога да загрея какво, по дяволите, представлява това чудовище тук — рече Ейнджъл и се почеса по тила. — Прилича ми на променящ се в птица човек, а? Или обратното — птица в човек, нали?
— Ти да си виждал птици с рога? — попитах го аз.
Ейнджъл протегна пръст, изглежда, искаше да докосне черепа, но размисли и отдръпна ръката си.
— Значи тогава не е птица, така ли?
— Мисля, че не е.
Взех захвърлено парче от вестник на пода, повдигнах един от черепите свещници и светнах в него с електрическото си фенерче. С удивление констатирах, че от вътрешната страна на костта е белязан някакъв номер, приличаше на серийна маркировка. Огледах и съседните — до един имаха подобни номера. Изключение правеше един-единствен, който номер нямаше, а носеше различен символ — двузъбец — и бе закачен върху тазова кост. Взех го заедно с друг един от номерираните, поставих го в празен кашон, внимателно наместих и статуята с рогатата глава. Отнесох го в съседната стая, където Луис бе коленичил на пода пред разтворен куфар. В него зърнах инструменти, скалпели, пили, хирургически триони, грижливо прибрани в брезентови калъфи. До тях стояха и две видеокасети. На едната имаше етикет с дълга поредица прилични на инициали букви и дати.
— Тъкмо се е стягал да духне — рече Луис.
— Така изглежда.
Посочи кашона в ръцете ми.
— Нещо по-особено ли намери?
— Може би. Черепите носят номера. Не е зле да хвърли поглед човек, запознат с темата. И на тази статуя или каквото и да е това творение.
Луис извади едната касетка, постави я във видеокасетофона, включи телевизора. Лентата завъртя, но образ в началото нямаше, само пукане и светли петна. След малко се появи и картина. Показа се земя, всъщност пясък, жълт пясък и тук-там камъни, а обектът подскачаше рязко, сякаш камерата се е тресяла в ръцете на оператора. След малко образът се успокои и се показа полуоблечено женско тяло. Жената лежеше по очи върху пясъка, по гърба, краката и белите й шорти, сега силно зацапани, имаше кръв. Черната й коса бе разпиляна безредно по пясъка, създаваше се впечатление като от мастилени нишки в мръсна вода.
Беше млада, по едно време се размърда. Извън кадър някой заговори, прозвуча ми като испански.
— Май каза, че била още жива — обади се Луис.
Сега пред камерата се раздвижи нечия фигура, невидимият оператор пристъпи напред, може би за да хване новия обект в по-добър план. Ясно се видяха чифт скъпи черни ботуши.
— Не — рече друг глас на английски.
Някой избута камерата встрани, може би за да не снима човека или жената. Чух звук, напомни ми разцепване на кокосов орех. Нечий глас се изсмя. Операторът закрепи камерата, респективно образа — сега показваше жената. Този път около главата й по пясъка имаше кръв.
— Puta — обади се първият глас съвсем ясно.
Курва.
Образът се загуби за миг, появи се пак. Този път в черната коса на жената се виждаха светли кичури, а околността бе същата — пясък и камъни. Някаква буболечка полази по размазаната близо до устата й кръв — единствената част от лицето, която се виждаше. Нечия ръка се появи, отметна косата, вероятно за да може операторът да заснеме обекта по-ясно. В този миг се смени и образът — показа се ново тяло — този път на мъртво момиче, проснато върху скала.