Луис започна да превърта лентата, загубих представа за броя на заснетите жени. Лентата свърши, той постави втората касета. Положението бе почти същото — веднъж или дваж се показа девойка с по-тъмна кожа, тогава той натискаше бутона за стопкадър, замразяваше образа и внимателно оглеждаше заснетото. И така до край: почти всички жени бяха от латиноамерикански тип.
— Ще се обадя на ченгетата — рекох аз.
— Още не. Този тип не е оставил тези неща току-така, че някой да вземе да ги намери. Той ще се върне, за да си ги вземе, и това ще стане скоро. Ако си прав, че са ни следили в онази уличка, значи тукашният човек е вече може би някъде отвън. Казвам да изчакаме.
Понечих да отворя уста, но премислих думите си, преди да ги изрека на глас. Ако Рейчъл бе тук, вероятно би констатирала, че в това отношение съм отбелязал напредък.
— Луис, нямаме време да изчакваме. Ченгетата са с повече уреди за проследяване и наблюдение от нас. Нашият човек е брънка от много по-голяма верига, но тази следа можем да я хванем и по-късно. Колкото по-дълго се бавим тук, толкова повече намаляват шансовете да открием Алис, преди да й се е случило нещо лошо.
Срещал съм хора, дори и полицаи с голям опит да попадат в капан, използвайки минало време относно безследно изчезнал човек при все още неуточнени обстоятелства. Затова е винаги по-добре предварително да премислиш онова, което бързаш да кажеш, и да не оставяш думите да предварят мисълта.
Наведох се, внимателно вдигнах кашона. Луис мълчеше.
— Е, добре тогава, остани още малко тук, виж дали ще има някакво развитие. Ако не мога да се върна бързо, ще ти позвъня, за да ти дам време да се измъкнеш, преди да съм се обадил на ченгетата.
Гарсия седеше в паркираната си недалеч кола и наблюдаваше отиващите към апартамента му мъже. Оказваше се, че сводникът е бил по-хитър, отколкото изглеждаше. Защото нямаше друг начин да намерят скривалището му толкова бързо. Онзи ги е проследил до апартамента, може би в опит да си осигури място за лавиране в случай, че с момичето стане гаф и нещата се обърнат срещу него. Бесен беше в този миг Гарсия, дори и тази дума не беше точна. Само още ден-два и щяха да са изпразнили апартамента, а той самият да е изчезнал. А в него сега имаше още много неща, които му бяха нужни. Ценни бяха, трябваше да си ги вземе. Но пък инструкциите на Брайтуел бяха категорично ясни: ще ги проследиш, ще разбереш къде отиват, обаче няма да нападаш, в никакъв случай няма да стреляш по тях. Разделят ли се, да тръгне след човека с черното кожено яке, онзи същият, който бе изостанал от другите в уличката, сякаш усещайки присъствието им. А когато се разделяха, Брайтуел изглеждаше разсеян, но и някак странно възбуден. Гарсия обаче си знаеше урока: на този тип въпроси не се задават.
Да не ги напада.
Да, но пък това указание бе преди Брайтуел да знае къде отиват онези. Сега те бяха в дома на Гарсия и много близо до онова, което търсеха, макар че може би нямаше да го разпознаят, дори и да го видят. Така или иначе, решат ли да се обадят в полицията, той самият — Гарсия — ще бъде вече белязан човек в тази страна. Също както и у дома. И още по-лошо — може да разядоса същите хора, дето го бяха приютили и му дали работа. Защото разкрият ли него, това може да донесе цял куп неприятности и на тях. Опита се да прецени дали в апартамента е останало нещо, което да свързва с него и Брайтуел? Не мислеше, че има такава възможност, но пък бе гледал достатъчно полицейски шоута по телевизията и знаеше, че понякога детективите чудеса вършат, при това с помощта на намерен в нечий джоб прах или микроскопично късче пръст на пода. Замисли се за цялата си продължителна и трудоемка работа, за големите усилия в построяването на онова, за което го бяха довели тук. Цялото това дело сега бе поставено на риск заради въпросните посетители. Разкрият ли го, решат ли да се обадят на полицията и да разкажат какво са намерили, свършеното отива по дяволите. Гарсия бе горд от своята работа, намираше я достойна да бъде поставена наред с църквата на отците капуцини в Рим, до църквата зад построения за кардинал Алесандро Фарнезе палат, дори и в самия Седлиц.
Помисли още малко и извади от джоба мобилния телефон. Имаше разрешение да се обажда на Брайтуел само случай на екстремна спешност, но му се струваше, че сега положението е именно такова. Набра цифрите, изчака.
— Онези са в моя апартамент — рече без предисловия, когато дебелият се обади.
— Какво е останало там?
— Инструменти — отвърна Гарсия. — Материали.
— Нещо, което касае мен самия?
Гарсия се замисли, прецени възможностите, взе решение.