Според Недо средновековният църковен двор най-често имал четири страни или стени, главната църква заемала едната, останалите три били украсявани с колонади или галерии с колони, където били полагани покойните доста сходно на галериите в манастирите, също своего рода гробници, но само монашески. Над тях — след подходящо изсушаване — били подреждани черепите и костите на съответния покойник, много често аранжирани в някаква артистична конфигурация. Бедните били погребвани в общи гробове, обичайно намиращи се в центъра на атриума, на практика често не повече от тесни изкопи. Зашивали телата в саваните и ги захвърляли в рововете, понякога до хиляда и петстотин души на едно и също място, а поради неголямото земно покритие върху труповете останките им били лека плячка за вълци и похитители на гробове, които снабдявали анатомите с материал за работа. Почвата улеснявала гниенето и разложителните процеси и затова в общите гробове — както например в случаите на les Innocents в Париж и Alyscamps в Алпите — земята поглъщала телата за около девет дни, феномен, считан от мнозина за чудодеен. Запълни ли се един ров, отваряли друг — по-стар, а костите вадели, за да ги прехвърлят в костниците. Това се случвало дори и с останките на богати и влиятелни люде, които иначе били погребвани в самите църковни сгради — по-типичен за периода начин полагани направо в земята под тежките плочи на църковния под. Чак до седемнайсети век за повечето хора нямало значение къде ще почиват след смъртта, достатъчно било това да става в църквата или в съседство с нея, затова кости имало навсякъде по и около галериите, в самите костници, дори и в десетки малки параклиси, строени специално за такива цели.
— Затова съвсем не е било необичайно църкви и крипти да бъдат украсявани с кости — завършваше Недо. — Мисля обаче, че истинският първообраз за това се намира в Седлиц, в Чешката република.
Обвитите му в гума пръсти отново опипаха контура на черепа, сетне го обърнаха наопаки, за да може да изследва вътрешността. Гледах го и не изпуснах мига, когато цялото му тяло се стегна и сякаш вкамени. Хвърли ми бърз поглед, престорих се, че не усещам — повдигнах сложения на бюрото сребърен скалпел с костна дръжка и най-съсредоточено се загледах в него. На пръв поглед се любувах на острието, крадешком следях как Недо отново нагласява лампата, за да освети достатъчно добре черепа отвътре. И докато вниманието му бе насочено в тази задача, аз полека и ужким случайно пристъпих към задната стена и издърпах встрани завесата.
— Мисля, че вече трябва да си тръгвате — чух думите му изведнъж зад гърба си и веднага усетих, че тонът му е съвсем друг.
Беше го страх и си личеше най-осезателно.
Вратата зад завесата бе затворена, но не и заключена. Отворих я. Чух, че извика, но беше късно. Вече влизах.
Помещението бе средно по размери, малко по-обширно от голям килер, осветяваха го две монтирани в стената червени крушки. Четири черепа стояха на лавица край умивалник, силно миришещ на перилни препарати. По стените имаше други лавици с още кости по тях, сортирани по големина и вид спрямо скелета, откъдето са били взети. Видях и късове човешка плът, увиснали в пълни с течност стъклени съдове: ръце, крака, бели дробове, сърце. В неголям, но висок остъклен шкаф се намираха седем контейнера с жълтеникава течност. Стори ми се, че шкафът е специално направен за тази цел. Защото във всеки от тях бе поставен по един човешки зародиш в различна степен на развитие. Последният съдържаше дете, почти напълно оформено, поне по моя преценка.
Забелязах и направени от бедрени кости рамки, цяла поредица подобни на флейти инструменти, измайсторени от кухи кости, дори и стол от човешки останки с червена кадифена възглавница вместо седалка. Заприлича ми на парче прясно отрязана, алена човешка плът, направо потръпнах. Видях още приготвени по същия възгруб начин свещници и кръстове, деформиран череп с раковидни образувания като буци на челото, вероятно предизвикани от някаква рядка и злокачествена болест.