— Тоест сам да се снабдиш с труп.
— В, да.
— Чрез убийство.
— Да.
— Това ли означава маркировката?
— Така мисля.
Попитах го дали има фотоапарат. Поразрови се, от чекмедже на бюрото измъкна прашен кодак, от онези, дето правят моментални снимки. Снимах черепа няколко пъти отвън, няколко и отвътре, всеки път променях ъгъла и разстоянието с надежда поне на една поза символът с двузъбеца да излезе достатъчно ясно. В края на краищата изкарах поне два доволно добри образа.
— Срещали ли сте досега някой от тези Вярващи, както ги наричате? — запитах аз.
Недо неспокойно помръдна в стола.
— В моя бизнес постоянно се запознавам с различни, понякога много интересни, необичайни хора. Да речем, че някои от тях са опасни, дори зловещи. Да, може да се каже, че съм срещал Вярващи.
— Откъде знаете, че са именно такива?
Недо посочи края на ръкава на робата, без да го повдига, поне на три-четири сантиметра над свивката на китката.
— Ето тук носят същия знак.
— Татуиран ли?
— Не — обясни той и потръпна. — Клеймосан с изгаряне.
— Имена да знаете?
— За Бога, не!
— Нямат ли имена?
Недо се бе притеснил до крайност, направо като болен изглеждаше.
— Ама да, имат си имена до един. Всички те имат имена. Поне най-страшните имат.
Тези думи ми прозвучаха познато. Опитах се да си припомня къде ли съм ги чувал.
Всички те имат имена.
Но той вече говореше за нещо не по-малко интересно.
— И други са ме питали за тях, не беше чак толкова отдавна. Може би преди година тук дойде агент на ФБР. Интересуваше се дали съм получавал подозрителни или необичайни поръчки, свързани с тайни документи, чудодейни лекарства, човешки кости или костни скулптури. Питаше още и за манускрипти, ръкописи на велен. Обясних, че такива поръчки са и за мен необичайни, а той ме заплаши по същия начин, както и вие. Хм, публичен обиск на магазина ми от страна на правителствени агенти би ме поставил в доста неловко положение. Направо би било неудобно, срамно, да не говоря за това, че в потенциален план може и да ме разори, особено ако повдигнат обвинения за нарушаване на определени закони. На него му казах същото, което казвам и на вас. Не остана доволен, но аз все пак още си въртя бизнеса.
— Помните ли името на агента?
— Босуърт, Филип Босуърт. И нека бъда искрен — не беше ли ми показал документи, за счетоводител например бих го взел или, да речем, за чиновник, може би за юрист от някоя адвокатска кантора. Прекалено крехък ми се видя за федерален агент. В същото време ерудицията му бе повече от впечатляваща. Идва отново и отново, общо няколко пъти, за да доизясни някои подробности. Да си призная, достави ми удоволствие разговорът с него, взаимният обмен на информация и опознаване.
Отново ме впечатли далечно сексуалният подтекст, прозвучал в думите му за удоволствието да се рови във въпросната тематика и материал. „Взаимно опознаване“, а? Може би Босуърт го бе завел на вечеря, за да измъкне от него повече неща? Е, тогава вероятно е научил повече от мен. Недо бе хлъзгав като змиорка в кофа вазелин, а всяка полезна дума, дето изричаше, излизаше от устата му в оплетен и подвеждащ контекст. Съвсем ясно бе, че казва много по-малко, отколкото знае, освен това отговаряше само на пряк въпрос, а в отговорите му странична информация почти нямаше.
— Хайде сега да ми разкажете за статуята — рекох изведнъж.
Недо сигурно не очакваше да се връщаме на тази тема и ръцете му отново се разтрепериха.
— Интересно подреждане на детайла, да. Може би ще ми трябва повече време, за да я проуча.
— Да я оставя тук ли намеквате? Тц, мисля си, че това абсолютно няма да стане.
Недо сви рамене, въздъхна.
— Е, няма значение. Тя не струва нищо. Просто копие на нещо много, много древно.
— Обяснете.
— Това тук е претворяване на значително по-голяма костна скулптура, според някои източници тя е с височина около два метра и четирийсет, може би седемдесет сантиметра. Оригиналът обаче е изгубен преди много време, бил е създаден в Седлиц през петнайсети век с помощта на тамошен материал.
— Казахте, че свещниците са също репродукции на оригинали от Седлиц. На мен като неспециалист това ми звучи като някаква мания, фикс идея.