Интересно от кого?
Ами ако…?
Тези ключови думи витаеха в съзнанието на Мордан години наред. Беше по-умен, по-находчив, по-изобретателен от мнозина колеги в занаята и по-внимателен също. Постоянно търсеше голямата находка, голямото имане, с други думи, предмета, който ще донесе най-добрата печалба. Смяташе под достойнството си дори да помисли да се занимава с по-дребни нещица. Законите не означаваха нищо за него: законът е за живите, а Мордан се движеше изключително в света на мъртвите. И в тази линия на мисли години наред бе прекарал в изучаване на тайните на Седлиц. Мистериите на това свещено място. Отново и отново се ровеше в митовете за най-скришните и тъмни места и, разбира се, разсъждаваше за онова, което би могло да се намери там.
Ами ако?
И ето го накрая в костницата. Алармата бе прекъснал по прост начин — с прерязване на кабела с клещи, тя самата не бе особено сложна. Слизаше надолу по стълбището към самото сърце на тази уникална постройка, а въздухът бе мразовито хладен. Отвсякъде бе заобиколен от кости, частичните тленни останки на хиляди човешки същества. Това обкръжение не го безпокоеше особено, то би разтревожило по-чувствителните души може би, не и неговата. Мордан не беше човек суеверен, но за беля сега изпитваше известно неудобство от присъствието си на това място — сякаш нарушава нечий свещен покой. И колкото и да е нелепо и любопитно, смущаваха го издишваните от самия него бели призрачни пари — така му изглеждаха в хладната подземна атмосфера. Може би затова и придобиваха особена символика — сякаш скрита сила му отнема живителната енергия и бавно, постепенно го изсушава отвътре, дъх по дъх, стъпка по стъпка, за да го превърне в подобие на околните.
Ами ако?
Сега вървеше между пирамиди от черепи, под увиснали гирлянди от човешки прешлени и пищяли. И ето го пред малкия олтар. Спря, пусна черния брезентов сак на каменния под. Той издрънка глухо, метално. Измъкна от него тежък чук със заострена от едната страна глава и се зае да обработва ръбовете на една от плочите. Беше зидана, струваше му се, че е местена и по-рано. Поставеното високо зад него разпятие хвърляше сянка върху му, а през прозореца отзад проникваше лека светлина.
Ами ако?
Постепенно разби стария хоросан, сега вече бе ясно, че са нужни още няколко добре отмерени удара и ще се открие дупка, достатъчна да вкара лост. Бе така увлечен в работа си, че не чу шума отзад. Чак когато усети леката миризма на плесен и мухъл, тогава спря работата и се извърна, все така на колене. Повдигна глава и разбра, че вече не е сам.
Ами ако?
Надигна се леко, с извинителна физиономия, сякаш да рече, че има съвършено разумно обяснение за присъствието си на това място, че и за осквернителната си дейност. Но нападна още в мига, когато реши, че вече е в нужната поза и на удобната височина. Хвърли се напред и замахна с чука. Пропусна мишената, но успя да освободи терен за маневриране. Оттук вече се виждаха стъпалата нагоре. Нечии ръце се опитаха да го сграбчат, но той бе бърз и ловък, най-вече мотивиран да избяга. Следващият му удар попадна в целта, вече бе почти на път към свободата. Стигна стълбището и хукна нагоре, очите му потърсиха изхода.
Присъствието отдясно усети поне със секунда закъснение. Нещо излезе от сенките, нанесе зашеметяващо болезнен удар в Мордановата адамова ябълка, а той го отхвърли назад към стъпалата. За секунда иманярят се задържа на ръба на площадката, като безпомощно махаше с ръце в опит да си възвърне равновесието, сетне стремително политна назад и през глава се затъркаля надолу.
Ами ако…
Главата на Мордан се удари тежко в последното стъпало, прешлените изпукаха, вратът му се пречупи.
В костницата на Седлиц е винаги студено както в гроб. Затова възрастната жена се бе завила добре с дългия си топъл шал. В дясната й ръка подрънкваше голяма връзка ключове. Вървеше по пътя към прочутата врата на Сантини-Айхел. Поколения наред за това място се грижеше нейното семейство, а поддръжката се финансираше най-вече от дарения и средствата от продаваните книги и картички. Те стояха подредени на масичка край портата, където направилите си труда да дойдат тук посетители плащаха и входна такса. Вече наближаваше, когато забеляза, че вратата е открехната. Зърна и петното кръв на първия камък отвъд прага. Не усети как ръката й сама отлетя на устата, спря, защото краката й отказваха да продължат. Такова нещо досега не се бе случвало: костницата е място свещено, векове наред тук насилие не бе имало.