С това се опитвам да се успокоявам: не знаех.
Тогава пътищата ни се кръстосаха в големия град. Тук. Опитах се да поправя грешката, да компенсирам миналите грехове, не се получи. Не можеше, бяха прекалено тежки, нямаше как да върна живота назад. Ето сега — тя е мъртва и се питам: аз ли съм виновен? Аз ли задвижих събитията така, като тайно планирах и отнех живота на баща й, преди тя да се е родила? И не съм ли в някакъв смисъл и аз баща на жената, в която се превърна тя? Не нося ли аз отговорността за този й живот, а сетне и за смъртта й? От една кръв сме, сега я няма, а без нея на този свят вече не мога да бъда същият.
Съжалявам. Ужасно съжалявам…
Слушах го с мъка и извърнах глава, за да не го гледам такъв. Не можех и не исках да го виждам такъв. Пречупен.
Остатъка от нощта и по-голямата част от утрото прекарах в 96-и участък на „Месероул Авеню“. Все пак ме разпитваха колеги. Като бивше ченге, макар и с редица неизяснени около него въпроси, пак имах някаква положителна стойност в очите им, колкото и да бе малка тя. Казах им, че съм получил информация за апартамента на мексиканеца от източник. Долната врата съм заварил отключена. Влязъл съм, намерил съм костите и другите неща и тъкмо да им се обадя — на полицаите — и онзи ме нападнал. Убил съм го в самозащита. А то си беше самата истина.
Разпитваха ме двама детективи. Жена на име Бейярд и партньорът й — едро червенокосо ченге на име Ентуисъл. Бяха извънредно учтиви с мен, но това до голяма степен се дължеше на присъствието на адвокатката Франсес Нийгли, седнала от дясната ми страна. Още преди пристигането ми в Ню Йорк Луис бе уредил в сметката ми да бъде внесена номинална такса от юридическата фирма „Ърли, Чаплин & Коен“, където Франсес бе от старшите партньори. Така че официално погледнато, бях неин служител — беше ме наела за определени услуги. Респективно имах право да се позовавам на известни етични привилегии и да не отговарям на някои неудобни въпроси на полицията. Франсес бе висока, безупречно облечена и коафирана, външно харизматична и извънредно любезна. Това обаче бе повърхностно впечатление. Знаех, че обича да виси по барове, където в събота вечер кръвта от поредното сбиване съхне по пода, и че има репутация на желязна дама, с която майтап не става. Опитайте се да се избудалкате с нея и усмихнатото й лице мигом ще застине в титаново-стоманена гримаса. Вече бе успяла да внуши съответното послание на тукашните ченгета: кого бе очаровала, кого пък стреснала.
— Кой ви пошушна за Гарсия? — запита Ентуисъл.
— Така ли му е името?
— Изглежда, да. Той самият не е в състояние да го потвърди или отрече.
— Предпочитам да не го назовавам, ако обичате.
Бейярд завря нос в бележките си.
— Да е например един сводник на име Тайрън Бейлий или може би Джи Мак?
Не отговорих.
— Жената, която сте били натоварен да търсите, е част от яслата му, нали? Предполагам, че сте разговаряли с него. Искам да кажа, то не е логично да не говорите с него, след като търсите нея, нали?
— О, с множество хора говорих — рекох с усмивка.
Франсес реши да се намеси.
— Какво намеквате сега, госпожо детектив?
— Просто искам да разбера кога за последен път г-н Паркър е разговарял с лицето Тайрън Бейлий?
— Г-н Паркър нито е потвърждавал, нито отричал изобщо да е разговарял с въпросната личност, така че въпросът ви е ирелевантен.
— Не и за г-н Бейлий… — подхвърли Ентуисъл.
Пръстите му бяха доста жълти, гласът му дрезгавееше, звучаха нотки на отдавнашен катар. Много пушеше горкият.
— … защото рано днес сутринта е бил приет в медицинския център „Удхил“ с огнестрелни рани в дясната ръка и десния крак. До болницата е стигнал лазешком. И ако някога е имал надежди да става бейзболист, край с тях, няма да го бъде.
Притворих очи. Луис не бе сметнал за нужно да спомене факта, че е упражнил малко възмездно насилие върху Джи Мак.