На Рейчъл се обадих, когато се прибрах в хотела. Вдигна слушалката на четвъртия сигнал.
— Всичко наред ли е? — попитах.
— Ами добре е — отвърна ми тя.
Гласът й бе равен, незаинтересован.
— Сам как е?
— Чудесно. Спа чак до седем часа, без да се буди. Току-що я нахраних. След малко пак ще я сложа да поспи. Може би час-два.
Настъпи пауза, мълчахме и двамата, поне четири-пет секунди.
— Ти как си, какво правиш?
— Имах малко неприятности преди малко — рекох аз. — Един човек почина.
И пак последва мълчание.
— Хм, мисля, че намерихме Алис… — обадих се по едно време — … или може би онова, което бе останало от нея.
— Разкажи.
Сега в гласа й прозвуча боязън.
— Човешки останки. Главно кости. В една стена намерих още — зазидани. Там имаше и неин медальон.
— А онзи, дето умрял? Той ли е отговорен?
— Не зная със сигурност. Но така изглежда.
Изчаках следващия въпрос. Знаех, че ще попита.
— Ти ли го уби?
— Аз.
Тя въздъхна. Сега чух гласа на Сам. Плачеше. Рейчъл й заговори, успокояваше я.
— Трябва да прекъсвам — рече тя.
— Скоро ще се върна.
— Нали свърши вече? — запита тя, сякаш ме поощряваше. — Изяснило се е какво се е случило с Алис. Убиецът й е мъртъв. Какво повече можеш да направиш? Идвай си у дома. Просто… просто си ела, чуваш ли?
— Чувам. Ще си дойда. Обичам те, Рейчъл.
— Знам — въздъхна тя и ми се стори, че леко изхлипа, но не можех да бъда сигурен. — Зная, че ме обичаш…
Спах някъде до следобеда, събуди ме телефонен звън. Уолтър Коул беше.
— Май си имал тежка нощ — подхвърли той.
— Какво ти казаха?
— Малко. Ще трябва да доразкажеш. Край „Дафис“ има кафене на „Старбъкс“. Отивам там и те чакам след трийсетина минути.
Не успях да стигна за трийсет, направих го за четирийсет и пет, а може би и малко повече. Пресичах града и си мислех за събитията. Какво бях направил, какво бе казала Рейчъл, докато разговаряхме. В известен смисъл на думата, всичко наистина бе свършило. Имах усещането, че зъболекарските картони и снимки, както и ДНК тестовете ще потвърдят самоличността на Алис. Че намерените в апартамента на Гарсия останки са наистина нейните. Ако е необходимо, ще направят сравнителни проби и с материал от майка й Марта. Смятах, че Гарсия е замесен, може би е и прекият изпълнител. Това обаче не обясняваше защо поначало Алис е изчезнала. Скрила ли се е от някого и защо? Защо онзи Еди Тейджър й е плащал гаранция? Ами търговецът на антики Недо с приказките му за Вярващите? И фебереецът Филип Босуърт, чието разследване очевидно имаше общи допирни точки с моето и макар да не преследваше съвсем същата цел, то поне по някои пунктове му приличаше. Накрая идваше нещо много важно: собственото ми вътрешно безпокойство и усетът, че нещо се движи под повърхностните подробности на случая. Нещо много съществено и капитално важно. Нещо, свързано със скритите, кухи празнини на миналото. Нещо много опасно.
Когато седнах срещу Уолтър на ъгловата маса, косата ми беше все още влажна от бързия душ в хотела. А той не беше сам. С него бе детективът Дън, с когото се бяхме запознали в полицейското кафене.
— Вашият партньор знае ли, че се виждате с други хора, а? — попитах го аз.
— Нашата връзка е отворена. Не научи ли за моите срещи, всички сме спокойни. Между другото, той е на мнение, че вие сте простреляли Джи Мак.
— А, и ченгетата от 96-и участък така смятат. Не че ми пука какво мислите, но не съм аз.
— Хей, вижте сега, не е въпрос, че толкова много ни пука. Маки просто не желае да има ненужни угризения, особено ако някой подочуе, че ние ви открехнахме за него.
— Освен вас поне още двама души са ни насочвали в същата посока. Кажете на партньора си, че няма за какво да се безпокои.
— Насочвали са ни, а? — рече Дън.
Множествено число. Мамка му. Уморен бях, изпуснах се.
— Говоря за себе си и за Уолтър.
— Аха. Вярно.
Не ми се искаше да се заяждам с Дън. Подобни сблъсъци съвсем не ми бяха нужни. Освен това не знаех защо е дошъл.
— Е, така — рекох. — Сега да видим — защо ли сме тук? Може би заедно ще дегустираме кифлички?
Дън се обърна към Уолтър, сякаш в негово лице търси съюзник.
— Ама този човек сам си го търси, а? Труден, на такъв как да му помогнеш, кажи сега?
— Такъв си е той — самомнителен — отвърна Уолтър. — Силна личност пунтира. Четох някъде, че това предполагало сбъркана сексуалност.
— Уолтър, с цялото ми уважение, ама не съм в настроение за такива шегички — рекох и си беше самата истина.