Става му забавно, небрежно вдига ръка да скрие усмивката си от госпожа М. Какво ще й отговори, ако вземе да го попита какво е толкова смешно? Стиска ли му да й признае, че току-що си е представил как езикът й се крепи в средата и работи с двата края? Но има и друго — странно как в съзнанието му нахлуват спомени и мисли. Вчера ли се опита да се обади по телефона на покойната си майка? Има чувството, че се е случило в друг живот. Може би действително е бил друг живот. Бог му е свидетел, че вече не е онзи човек, който тази сутрин уморено провеси крака от леглото, изпаднал в — право да си кажем — отвратително настроение. Чувства се истински жив за пръв път, откакто… е, откакто за пръв път дойде тук и Дейл го поведе по същия този път, за да му покаже къщата на баща си.
Междувременно Елвина Мортън нарежда:
— Но ако трябва да сме честни, търся си Предлог да се махна от къщата, когато съседът вземе да се прави на Лудия монголец. — Така госпожа М. нарича Уисконсинския плъх. Джак кима с разбиране, без да подозира, че само след няколко часа ще се запознае с друг типаж с прякор Лудия унгарец. В живота се случват подобни странни съвпадения.
— Главата ми не го побира защо си е втълпил, че непременно трябва да записва рано сутрин предаването с Лудия монголец; хем колко пъти съм му казвала: „Хенри, щом е толкоз важно да пищиш като луд, да ръсиш неприлични думи и да пускаш отвратителните музики на разни хлапета, които до туба не бива да припарват, камо ли до електрическа китара, защо непременно държиш да го правиш рано сутрин, като много добре знаеш, че ти скапва целия ден?“ И все тъй става — в четири от всеки пет пъти след запис на Лудия монголец на Хенри така му призлява, че ляга в спалнята с торбичка лед на бедното си чело, а на обяд не хапва и залък. Случва се, като погледна на другия ден, вечерята да я няма — оставям я все на едно и също място в хладилника, освен ако не ме предупреди, че иска сам да си готви — но през останалото време я намирам, където съм я оставила, а дори когато я няма, подозирам, че понякога просто е изсипал храната в боклукомелачката.
Джак сумти — от него се изисква само това. Думите й го заливат, докато той обмисля как с помощта на машата ще напъха гуменката в найлонов плик, а като я предаде в участъка, тя ще бъде първото веществено доказателство. Само че преди това непременно трябва да провери дали кутията не съдържа още нещо и добре да огледа амбалажната хартия. Да не забрави да провери „марките“ — под рисунките може да е отпечатано името на някой ресторант. Надеждите му едва ли ще се оправдаят, но не бива да пропуска нито една възможност…
— А той знаеш ли какво ми вика?! „Какво да правя, госпожо М., някои дни просто се събуждам в неговата кожа. После ми излиза през носа, ама е такъв кеф, докато ме държи. В подобни моменти ме изпълва безгранична радост.“ „Добре, де — питам го аз, — какво хубаво намираш в песни за деца, дето искат да убиват родителите си, да ядат ембриони и да се съешават с животни. В една песен наистина така се казваше, Джак, чух го с ушите си — и тям подобни?“ А той знаеш ли какво ми отвърна… виж ти, взехме, че пристигнахме.
Наистина се намират на отклонението към дома на Хенри Лейдън. На около половин километър в далечината се вижда покривът на собствената му къща. Доджът ведро проблесва пред гаража. Верандата не се вижда, камо ли онази гадост, която чака някой да я почисти. В името на благоприличието.
— Абе, защо да не те закарам до вас? Я чакай да те хвърля, ейго къде е.
Като си представя гуменката и вонята на развалена наденица, Джак бърза да се усмихне, клати глава и отваря вратата:
— Май главата ми още не се е прояснила напълно.
Елвина го измерва с поглед, изпълнен с характерното скептично недоволство, което най-вероятно е проява на искрена обич. Много добре знае, че Джак е светъл лъч в живота на Хенри, което само по себе си е напълно достатъчно да породи симпатиите й. Поне така му се иска да вярва. Хрумва му, че госпожа М. въобще не коментира бейзболната шапка в ръцете му, пък и защо ли? По тези краища всеки притежава минимум по четири такива шапки.
Крачи по шосето с развени коси (времето на модните прически при френския стилист на Родео Драйв е погребано в миналото — тук е Кули Кънтри; ако въобще се сети да се подстриже, се отбива при стария Хърб Рупър на Чейс Стрийт до клуба на ветераните от войната) и небрежна танцова походка, досущ като хлапак. Госпожа М. се подава през прозореца и се провиква: