— Джак, непременно да си смениш джинсите! На секундата, щом се прибереш! В никакъв случай не ги оставяй да изсъхнат на теб! Ще хванеш ревматизъм!
Той махва, без да се обърне:
— Добре!
Пет минути по-късно вече крачи по алеята към собствения си гараж. Слава Богу, успя да се отърве от страха и депресията — макар и за кратко, както и от бурното въодушевление. На един стражар само това му липсва — да води разследване в състояние на превъзбуда.
При вида на кутията — опаковъчната хартия, перата, да не забравяме и прословутата детска гуменка — в съзнанието му отново изплуват думите на Елвина Мортън, която цитира великия мъдрец Хенри Лейдън: „Какво да правя, някои дни просто се събуждам в неговата кожа. После ми излиза през носа, ама е такъв кеф, докато ме държи. В подобни моменти ме изпълва безгранична радост.“
Безгранична радост. Когато беше детектив от полицията, от време на време Джак също се изпълваше с подобни чувства — понякога на мястото на криминално деяние, но по-често по време на разпит на свидетел, който знае повече, отколкото признава… а Джак Сойер винаги познаваше дали свидетелите крият нещо — просто ги надушваше. Сигурно и дърводелците изпитват подобна радост, когато работата им спори; скулпторите — когато извайването на брадичките или носовете върви като по вода; архитектите — когато линиите сякаш от само себе си се изтеглят на белия лист. Единственият проблем е, че някой във Френч Ландинг (или в някое от околните градчета, но Джак подозира, че все пак е във Френч Ландинг) изпитва безгранична радост, когато убива дечица и изяжда части от телцата им.
Някой във Френч Ландинг все по-често се събужда в кожата на Рибаря.
Той влиза в къщата през задната врата. Отбива се в кухнята да вземе големите запечатващи се найлонови пликчета, няколко чувала за смет, лопатката и метлата. Изважда кутията за лед от чекмеджето под камерата и изсипва половината кубчета в найлонов чувал — стъпалото на Ърма Френо и без друго вече е достатъчно разложено.
Пътьом грабва от кабинета жълтия бележник, черен маркер и химикалка. Отбива се в дневната за малката маша. Като излиза на верандата, вече почти се е отърсил от фалшивата самоличност на Джак Сойер, под която се подвизава.
„Аз съм СТРАЖАР — казва си с усмивка. — Защитник на американския ред и приятел на слабите, болните и убитите.“
Но като поглежда към гуменката, от която се носи воня, усмивката му помръква. Докосва се до онази величествена тайна, която досегнахме и ние, когато намерихме трупа на Ърма в някогашния ресторант. Ще се постарае да отдаде необходимата почит на тази тленна останка, както и ние смирено се поклонихме пред детето. Спомня си аутопсиите, на които е присъствал, и тържествената сериозност, която се крие зад грубостите и дебелашкия хумор на съдебния лекар.
— Ърма, ти ли си? — тихо я вика. — Ако си ти, моля да ми помогнеш. Обади ми се. Време е мъртвите да помогнат на живите. — Машинално изпраща въздушна целувка на гуменката и мислено допълва: „Иде ми да го убия тоя — или това — дето е извършил престъплението. Да го душа бавно и да го слушам как пищи. Да напусне тоя свят сред гадната воня на собствената си гнъс.“
Но подобни мисли са непристойни, затова ги отпъжда. С помощта на машата прибира гуменката с отсеченото стъпало в първото пликче. Запечатва го. С маркера отбелязва датата. После описва в жълтия бележник естеството на вещественото доказателство. Накрая поставя малкото пликче в найлоновия чувал с леда.
Второто е за шапката. Няма нужда да използва машата — вече е докосвал предмета с ръка. Прибира го в пликчето и го запечатва. Отбелязва датата. Описва вещественото доказателство.
Третото пликче е за кафявата амбалажна хартия. Взима я с машата и разглежда мнимите марки. Под всяка от картинките е отбелязано: „ПРОИЗВОДИТЕЛ: ДОМИНО“, но нищо повече. Не се указва название на ресторант или нещо подобно. Прибира хартията в пликчето. Запечатва го. Отбелязва датата. Описва вещественото доказателство.
С помощта на метлата събира перата и ги изсипва в четвъртото пликче. В кутията има още. С помощта на машата я повдига и ги изсипва в пликчето, но изведнъж сърцето му подскача и като юмрук блъсва ребрата му. На дъното на кутията има някакъв надпис, направен със същия маркер и същия разкривен почерк. Авторът на посланието несъмнено е знаел до кого го адресира. Определено не е имал предвид публичната личност, подвизаваща се под името „Джак Сойер“, в противен случай той — Рибаря — би използвал обръщението „Холивуд“.