Посланието е адресирано до човека под външната обвивка, към детето, което живееше в това тяло много преди да възникне дори замисълът за съществуването на Джак „Холивуд“ Сойер.
Опитай при „При Ед: кренвирши и хапки“, стражарю.
— Твой неприятел — мърмори Джак, — точно така. Грабва с машата кутията и я пуска във втория чувал — не разполага с толкова големи запечатващи се пликчета. После натрупва на спретната купчинка уликите. Винаги изглеждат по един и същи начин — едновременно зловещо и прозаично, като снимките в списанията за действителни криминални случаи.
Връща се в къщата и избира телефонния номер на Хенри. Опасява се да не попадне на госпожа Мортън, но, слава Богу, се обажда самият домакин. Явно пристъпът на Уисконсинския плъх вече е преминал, макар и не съвсем безследно — на заден фон като ехо отеква характерният триумфиращ вой на електрически китари.
Знае мястото много добре, отвръща Хенри на поставения въпрос, но защо му е притрябвало на Джак да пита за него?
— Сега е нищо и никаква съборетина. Ед Гилбъртсън почина много отдавна, а според някои граждани на Френч Ландинг смъртта му бе истинска благословия за местното население. Закусвалнята беше истинско царство на птомаина. Развъдник на дизентерия в зародиш. Редно беше санитарната инспекция да го затвори, но Ед имаше връзки. Например Дейл Гилбъртсън.
— Помежду им има ли роднинска връзка? — интересува се Джак, а когато получава следния отговор: „Да, еба си“ — думи, които при други обстоятелства приятелят му никога не би изрекъл, се досеща, че макар мигрената да е преминала, Плъхът още вилнее в главата му. Хенри има навика от време на време да го изненадва с някой неочакван рев в стил „Джордж Ратбън“ — съвършено неестествен за този изискан и деликатен човек, понякога вместо „довиждане“ подхвърля през рамо „динг-донг“ или „чао-мяо“ — това пък е Шейхът, Шейкът, Шахът, който излиза да глътне малко чист въздух. I — Къде точно се намира?
— Трудно е да се каже — кисело отвръща Хенри. — В гората, недалеч от онзи магазин за земеделски сечива, как му беше името… „Голтсис“. Доколкото си спомням, алеята, която води до него, е толкова дълга, че спокойно може да се нарече черен път. Дори да е имало табела, отдавна е изчезнала. По времето, когато Ед Гилбъртсън е продал последния кренвирш, обилно полят със сос чили и микроби, ти си бил най-много в първи клас, Джак. Какво те е прихванало, та ме разпитваш?
Сойер си дава сметка, че възнамерява да направи нещо съвършено недопустимо в обичайната полицейска практика — човек не кани средностатистически граждани на местопрестъплението, особено ако е извършено убийство — но това не е обичайно полицейско разследване. Една от уликите бе намерена в друг свят — това нормално ли е? Естествено, може и сам да намери някогашното заведение на Ед — в „Голтсис“ все ще се намери кой да го упъти, но…
— Рибаря ми изпрати гуменката на Ърма. Със стъпалото. Слепецът изпъшква.
— Хенри? Добре ли си?
— Да. — Макар да е потресен, незрящият запазва самообладание. — Какъв ужас, горкото момиче, горката му майка! — Мълчи. — Горкият ти. Горкият Дейл. — Накрая допълва: — Горкият Френч Ландинг.
— Да.
— Джак, искаш ли да те заведа до закусвалнята на Ед? Знае, че Хенри може да го направи, фасулска работа. Защо се самозаблуждава — та нали именно затова му телефонира? — Да.
— Обади ли се в полицията?
— Не.
„Сега ще ме попита защо не съм и какво ще му отговоря? Че не искам Боби Дюлак, Том Лънд и останалите да изпотъпчат всичко и да смесят своите миризми с миризмата на извършителя, преди да съм успял да я надуша? Че всичко ще оплескат, че нямам грам вяра на ни един от тях, в това число и на Дейл ли?“
Но Хенри не задава въпроси.
— Ще те чакам на шосето при моята алея. Само ми кажи кога.
Джак пресмята за колко време ще приключи с подробностите по обработката на уликите, които в крайна сметка ще прибере в багажника на пикапа. Напомня си непременно да вземе клетъчния телефон, който не му върши никаква работа, освен да кротува в кабинета, поставен на зарядното устройство. Ще му потрябва, защото веднага щом приключи с първоначалния оглед на местопрестъплението и трупа на Ърма в оригиналното му разположение, ще се обади в полицията да докладва. Едва тогава Дейл и момчетата могат да дойдат. Да заповядат с гимназиалния духов оркестър, ако пожелаят. Поглежда часовника си — наближава осем. Кога стана никое време? На другото място разстоянията са по-кратки, но дали и минутите летят по-бързо? Или просто е изгубил представа за времето?