Навремето закусвалнята на Ед представляваше най-обикновена дървена барака, дълга почти колкото товарен вагон на железопътната компания „Бърлингтън Нодърн“ и със същия плосък покрив. Откъм южната страна имаше три гишета, на едно от които се продаваше сладолед. На гишетата от противоположната страна пък се поръчваха гнусни кренвирши и още по-гнусна риба с пържени картофки за вкъщи. В бараката се помещаваше ресторантче с бар и високи червени столчета. Но южната стена се е срутила до основи може би под тежестта на снега. Стъклата на прозорците са изпочупени. Тук-там по стените се мъдрят графити — „Еди-кой си лапа кур“, „Чукахме Пати Джарвис до припадък“, „ТРОЙ ОБИЧА МАРИАН“ — но надписите не са колкото очакваше Джак. Високите столчета са разграбени, останало е само едно. Щурчетата разговарят помежду си в тревата. Чуват се много ясно, но жуженето на мухите в бараката е по-силно. Вътре кръжат цели рояци, сякаш е свикан Редовен конгрес на двукрилите насекоми. И…
— Надушваш ли нещо? — пита Дейл.
Джак кима. Естествено, че надушва. Тази миризма вече му е позната, но сега се усеща много по-натрапчиво. Тук има много повече от останките на Ърма Френо и вони по-силно — наличното количество разложена плът надхвърля вместимостта на една-единствена кутия за обувки.
Том Лънд е извадил носна кърпа и бърше изкривеното си от ужас лице. Наистина е топло, но не чак толкова, че по челото и страните му да се стичат реки от пот. Кожата му е придобила сивкав оттенък.
— Сержант Лънд — обръща се към него Джак.
— А? — Том стреснато се извръща и го стрелва с обезумял поглед.
— Възможно е да ви се повдигне. Ако не можете да се въздържите, дръпнете се встрани. — Джак сочи буренясала пътека — на вид по-занемарена и от отклонението — която се губи в треволяците в неясна посока. Може би лъкатуши през полето и извежда някъде при „Голтсис“.
— Нищо ми няма — отвръща младокът.
— Не се и съмнявам. Но ако се наложи да се облекчите, нека не е върху нещо, което може да се окаже улика.
— Огради с жълта лента цялата постройка — намесва се Дейл.
— Джак, може ли за момент?
Хваща го под ръка и го повежда към пикапа. Макар да е ангажиран с какви ли не други мисли, Сойер машинално забелязва каква силна ръка има полицейският началник. Въобще не трепва. Все още.
— Какво има? — пита го малко нетърпеливо, когато застават до пикапа. — Нали искахме да поогледаме, преди тук да се е появило и куцо, и сакато? А може би нещо не съм разбрал…
— Дай стъпалото, Джак — отвръща Дейл и добавя: — Чичо Хенри, изглеждаш много шик.
— Благодаря.
— Какви ги говориш? — недоумява Джак. — Стъпалото улика. Шефът на полицията кимва:
— Именно, но мястото й е тук. Освен ако нямаш намерение да висиш двайсет и четири часа в Мадисън да отговаряш на въпроси.
Джак възнамерява да му каже, че не е необходимо да се занимават с глупости и да пропиляват малкото време, с което разполагат, но се отказва. Изведнъж си дава ясна сметка как умници от леката категория като Браун и Блак ще изтълкуват факта, че стъпалото е у него. Да не говорим за умници от тежката категория като Джон Рединг от ФБР. Блестящ полицай се пенсионира на невъзможно млада възраст и се оттегля в невъзможно пасторално градче на име Френч Ландинг, щата Уисконсин. Фрашкан е с пари, чийто източник е, меко казано, неясен. Но виж ти какво съвпадение — в същото това време в градеца се подвизава сериен убиец.
Възможно е на блестящото ченге да му хлопа дъската. Току-виж е като онези пожарникари, които толкова си падат по симпатичните пламъчета, че в крайна сметка сами стават подпалвачи. Членовете на Шарената шайка на Дейл неминуемо ще се запитат защо му е притрябвало на Рибаря да изпраща на преждевременно пенсионирано ченге отсечен крайник от жертвата. „И шапката — мислено допълва Джак, — да не забравяме шапката.“
В този миг разбира как се е почувствал Дейл одеве, като го подсети да запечата уличния автомат пред „Севън-Илевън“. Чувства се именно като него.
— О, Господи. Прав си. — Извръща поглед към Том Лънд, който старателно опасва с жълта полицейска лента бараката — над главата му кръжат пеперуди, а мухите в едновремешната закусвалня жужат ли, жужат като пияни. — А той?
— Том ще си мълчи — отвръща полицейският началник и Джак решава да му се довери. Но нямаше да му повярва, ако ставаше дума за Унгареца.
— Длъжник съм ти.
— А-ха — приглася Хенри от пикапа. — И слепец ще види, че ти е длъжник.
— Млъквай, чичо Хенри.
— Да, mon capitaine.
— А шапката?
— Ако намерим други вещи, които принадлежат на Тай Маршал… — Дейл преглъща и добавя, — или самия Тай, тогава ще оставим и нея. Ако ли не, засега ще остане у теб.