— Ти май ме отърва от страхотни главоболия — признава бившият полицай и двамата заобикалят пикапа. Джак отваря багажника на пикапа, който не си е направил труда да заключи, сетне изважда единия чувал. Водата се разплисква и неразтопените кубчетата лед подрънкват. — Припомни си го следващия път, когато се почувстваш като некадърник.
Дейл пропуска репликата покрай ушите си.
— Забога — избърборва на един дъх. Оглежда запечатаното пликче, извадено от чувала. Прозрачният найлон е обсипан с капки вода, кръгли като мъниста.
— Как вони! — възкликва Хенри с нескрит ужас. — Господи, горкото дете!
— През плика ли го надушваш? — пита Джак.
— Как иначе. А и отвътре. — Хенри сочи съборетината, изважда пакет цигари. — Ако знаех, щях да се запася с цяла кутия камфоров вазелин и пура „Ел Продукто“.
Във всеки случай не се налага да минават със зловещия артефакт покрай Том Лънд — той тъкмо заобикаля бараката, влачейки макарата с жълтата лента.
— Влез вътре — обръща се полицейският началник към Джак. — Огледай се и ако намериш… нали се сещаш… момичето, прибери останките. Аз ще поговоря с Том.
Джак преминава през изкорубената каса, на която едно време се е държала вратата, и вонята става още по-непоносима. Отвън се чува гласът на Дейл, който нарежда на Том веднага щом пристигнат Пам Стивънс и Дани Чита, да ги върне на кръстопътя с главното шосе, за да устроят нещо като пропускателен пункт.
Следобед в бараката може би ще стане по-светло, но в момента помещението тъне в сенчест полумрак, пронизвай от заблудени, кръстосващи се слънчеви лъчи. В тях лениво танцуват цели галактики прашинки. Той пристъпва внимателно, съжалявайки, че няма фенерче, но не му се ще да се върне до колата, преди да се е отървал от стъпалото. Сред прахоляка, боклуците и купчинките сивкави пера личат следи от подметки. От подметки на мъжки обувки. Тук-там се пресичат с отпечатъци от кучешки лапи. Отляво Джак забелязва спретната купчинка животински фекалии. Заобикаля внимателно ръждясалите останки от преобърната газова скара и следва двете дири покрай мръсния тезгях. Междувременно чува шума от двигателя на пристигналата втора патрулна кола. Но тук, в този мрачен свят бръмченето на мухите се усилва и ечи като далечен тътен, а вонята… вонята…
Той изважда носна кърпа и я притиска към носа си, без да се отклонява от следите, водещи към кухнята. Тук подът е осеян с отпечатъци от лапи, но от човешките стъпки няма и следа. Мрачно си припомня как в другия свят тревата се бе смачкала под тежестта му, но нямаше диря, водеща до окръжността, сред която се бе озовал.
Край отсрещната стена, недалеч от локва засъхнала кръв лежат останките на Ърма Френо. Буйната, мръсна ягодоворуса коса милостиво скрива лицето на момичето. Върху ръждясалата ламарина над главата му, която вероятно е предпазвала стената от готварските котлони, със същия черен маркер — Джак е сигурен в това — са написани две думи:
Здравейте момчета!
— Мамка му — възкликва Дейл, който незабелязано е застанал зад него, а Сойер едва се сдържа де не изкрещи.
След няколко секунди навън се вдига страхотна олелия.
На връщане към главния път Дани и Пам (след като са видели жалката съборетина и са подушили стелещата се на талази воня, двамата нямат нищо против ролята на пазачи, която им е отредена) едва не се сблъскват челно с раздрънкан пикал „Интернешънал Харвестър“, който лети към старата закусвалня поне с шейсет километра в час. За щастие Пам извива волана надясно, а другият водач — Теди Рънкълман — наляво. Двете коли се разминават на сантиметри и се забиват във високата трева от двете страни на жалката просека, условно наречена път. Ръждясалата броня на пикапа глухо изкънтява в ствола на една брезичка.
Пам и Дани с разтуптени сърца слизат от служебния автомобил. От малката кабина на пикапа като циркови клоуни изскачат четирима пътници. Госпожа Мортън веднага би разпознала в тях редовните посетители на магазина на Рой и би ги окачествила като „вагабонти“.
— За Бога, какво правите? — изревава Дани Чита. Неволно посяга към револвера си, сетне неохотно отдръпва ръка. Главата започва да го наболява.
Четиримата пътници (Рънкълман е единственият, чието име полицаите знаят, останалите са им познати само по физиономия), възбудено се кокорят.
— Колко намерихте? — фъфли единият. Пам вижда как слюнките му хвърчат в ясния утринен въздух и си казва, че спокойно може да мине и без тази гледка. — Колко е утрепало копелето?
— Двамата сержанти с ужас се споглеждат. Преди да са успели да отвърнат, пресвети Боже — насреща им се задава стар шевролет „Бел Еър“ с още четирима-петима юнаци. Не, сред тях има и жена. Малкият автомобил спира, а новодошлите изскачат като циркови клоуни.