Уендъл изминава първите двеста метра по изровения стар път, разкъсвайки се между радостното предчувствие за милионите, които ще получи от историята с малката Ърма, и страха да не би да падне и да си изкълчи глезена; внезапно бръмченето на мощните мотоциклети замлъква. Отначало последвалата тишина му се струва необятна, но мигновено долавя по-тихи шумове. Например собственото си вдишване и издишване, както и още някакъв звук, който долита зад него и е нещо средно между дрънчене и думкане. Рязко се извръща и какво да види — от другия край на разбития път насреща му лети допо-топна камионетка.
Гледката е комична — машината непрестанно се кандилка, ту една, ту друга гума пропада в яма, потъва в невидима дупка или налита на бабуна на пътя. Всъщност гледката щеше да бъде комична, ако тези хора не препречваха пътя му към трупа на Ърма Френо. Когато камионетката се полюшне след сблъсъка с някой дебел корен, четирите глави в шофьорската кабина подскачат като на марионетки. Уендъл понечва да се върне с намерението да отпрати натрапниците. Окачването на пикапа задира в някакъв плосък камък, изпод шасито хвърчат искри. Прави му впечатление, че бричката е модел отпреди трийсет години — един от малкото автомобили в движени, които изглеждат по-зле от неговата тойота. Като наближава, разпознава и модела — „Интернешънал Харвестър“. Ръждясалата броня е украсена с бурени и клонки. „ИХ“ — произвеждат ли подобни машини все още? Уендъл вдига ръка като съдебен заседател, полагащ клетва, камионетката продължава да подскача и да се друса още няколко метра и най-сетне се заковава на място, накланяйки се надясно. В мрачните сенки от короните на дърветата Уендъл не успява да различи лицата на четиримата пътници, които се взират в него зад стъклото, но има чувството, че две от тях са му познати.
Водачът подава глава през стъклото и казва:
— Йо-хо-хо, добра среща, господин Велик репортер. И на тебе ли ти хлопнаха парадния вход под носа? — подсмихва се Теди Рънкълман, чието име редовно се появява в ежедневния полицейски бюлетин. Спътниците му с цвилене го поздравяват за духовитата забележка. Уендъл разпознава двама — Фреди Сакнесъм, издънка на огромен бедняшки клан, чиито членове обитават безброй схлупени съборетини по брега на реката, и Тутс Билингър — кльощаво хлапе, което се препитава с продажба на метални отпадъци, събирайки ги по улиците на Ла Ривиер и Френч Ландинг. И Тутс като Рънкълман често е попадал в ареста за дребни провинения, но досега не е осъждан. Четвъртият член на компанията — доста похабена и размъкната жена — му навява далечен спомен, но името й му убягва.
— Здрасти, Теди — отвръща на любезността. — Здрасти, Фреди, здрасти Тутс. Огледах оная лудница и реших да надзърна и в задния двор.
— Е-хей, Уендъл, не ме ли помниш? — патетично се провиква жената. — Дудълс Сангър, ако пипето ти толкова е изфирясало. Бяхме тръгнали с едни момчета с колата на Фреди, а Теди беше с други едни хора, обаче госпойца Кучка ни отпрати, та останалите се отказаха и решиха да се върнат в бара.
Разбира се, че я помни, макар че това загрубяло лице сякаш не принадлежи на предизвикателната курветина със същото име, която преди десетина години сервираше в бара на хотел „Нелсън“. Уендъл подозира, че я уволниха не заради кражба, а за пиянство на работното място, но Господ е свидетел, че тя правеше и двете. Навремето той хвърляше луди пари в бара на „Нелсън“. Мъчи се да си спомни дали е свалял Дудълс. Решава да не рискува:
— За Бога, Дудълс, кой би могъл да забрави нежно създание като теб?
Момчетата са погнусени от тази духовитост. Дудълс сръгва Тутс Билингър в почти прозрачните ребра, подсмихва се кисело и отвръща:
— Благодаря, сър.
Ясно, значи я е чукал.
Това е идеалният момент да отпрати тъпанарите да се прибират в смрадливите дупки, от които са изпълзели, но в същия миг го осенява гениално хрумване:
— Вижте какво, мили хора, искате ли да помогнете на един представител на пресата и да спечелите петдесет долара?
— По петдесетарка на човек или общо? — интересува се Теди Рънкълман.
— Е, не бъди алчен, за четиримата общо.
Дудълс се привежда и подхвърля:
— Пускаш по двайсетачка на човек, шефе, и правим каквото кажеш.
— О, ти ми разби сърцето, миличка! — Уендъл измъква портфейла си, от който изважда четири двайсетачки — с оставащите една десетцоларова банкнота и три по един долар трябва да изкара до края на деня. След миг банкнотите изчезват в джобовете на четиримата.
— Вижте сега какво искам от вас — казва смелият репортер и се привежда към сваленото стъкло на шофьорската кабина, откъдето го съзерцават четири глуповати физиономии.