— За щастие съм слабичък, та не е проблем да ме провират през спуснатото стъкло на колата — усмихва се духовното лице.
— Дали ще е удобно да намина някой ден да поговорим? — смирено пита мотоциклетистът. — Напоследък чета много за ранното християнство през първи век — Геза Вармес, Джон Доминик Кросан, Пола Фредриксен и прочие. Ще ми се да обменим мисли по въпроса.
Каквото и да възнамерява да отговори преподобният, то е заглушено от шумотевицата, която се разнася в другия край на чакълестата алея. Женски глас се извисява като вой на стадо побеснели маймуни — нечовешки писък, от който косъмчетата по врата на Дани настръхват. Звучи така, сякаш в полето вилнеят избягали психопати, хиляди пъти по-опасни от „Гърмящата петорка“. Какво, по дяволите, става там?
— „Здравейте, момчета“?! — Боби Дюлак не може да сдържи възмущението си и последователно се взира ту в Дейл, ту в Джак. Гласът му се извисява и става по-рязък. — Не може да бъде.
Дейл се покашля в юмрука си и свива рамене:
— Искал е да я намерим.
— Есествено — пояснява Джак. — Нали той ни каза да дойдем тук.
— Но защо му е притрябвало да ни известява? — недоумява Боби.
— Гордее се с постижението си. — От някакъв кръстопът в съзнанието на Джак прозвучава дрезгав, неприятен глас: „Стой настрана. Гледай да не се месиш в моите работи, че после ще си събираш червата от Расин до Ла Ривиер.“ Чий бе този глас? Макар да не разполага с никакви доказателства освен твърдата си увереност, той разбира, че ако отгатне чий е гласът, ще може да назове Рибаря по име. Но не може да се досети — в този миг изплува само споменът за нетърпима воня, далеч по-неприятна от смрадта, изпълваща порутената барака — ужасяваща гнус, която се носеше откъм югозапад в един друг свят. И това бе дело на Рибаря или на онова, което той представляваше в другия свят. В съзнанието му се оформя мисъл, достойна за бившата изгряваща звезда на Лосанжелеската дирекция на полицията: — Дейл, какво ще кажеш да пуснем на Хенри записа от 911?
— Не разбирам. Защо?
— Неговият слух е по-остър от слуха на прилеп. Дори да не разпознае човека, само по гласа ще научи за него сто пъти повече, отколкото знаем сега.
— Хм, прав си, че чичо Хенри не забравя гласове. Добре, да изчезваме. Съдебният лекар и подвижната лаборатория ще пристигнат всеки момент.
Докато върви след полицейския началник, Джак размишлява за шапката на Тайлър Маршал и мястото, където я намери — за света, чието съществуване отричаше през по-голямата част от живота си, и който го накара да изпадне в шок при завръщането си в него тази сутрин. Рибаря му подхвърли детската шапка в Териториите — страната, за която научи, когато Джаки беше на шест, а татко надуваше тръбата. Изведнъж споменът за онова страхотно приключение изплува в съзнанието му — но не по негово желание, а защото трябва да изплува; има усещането, че някакви външни сили го сграбчват за врата и го повличат напред. Напред в собственото му минало! Ясно е, че Рибаря се гордее с постижението си и нарочно ги дразни — истината е толкова очевидна, че въобще не се налага да я коментира — но в действителност престъпникът се опитва да примами само Джак, който единствен е виждал Териториите. Ако това е вярно, а би трябвало да е, то тогава…
… тогава Териториите и всичко в тях е свързано по някакъв начин с гнусните убийства, а той е въвлечен в драма с такива чудовищни последствия, че дори не е в състояние да си ги представи. Кулата. Лъчът. Помни тези думи от бележката, написана с почерка на майка му, в която се казваше нещо за Кул ата, която се срутва, и лъчите, които се прекъсват — каквото и да означават тези неща, те са късчета от мозайката, заедно с интуитивната увереност на Джак, че Тайлър Маршал е жив, скрит на някое затънтено място в другия свят. Осъзнаването, че не може да сподели подозренията си с никого, дори с Хенри Лейдън, го кара да се чувства ужасно самотен.
Размишленията му са прекъснати от врявата пред бараката. Все едно снимат каубойски Филм, в който индианци атакуват селище на бледолики: викове, крясъци и топуркане на тичащи хора. Жена надава пронизителен писък, който зловещо напомня на воя на полицейската сирена — блип-блип — който Джак смътно дочу преди малко.
— Господи! — промърморва Дейл и тичешком излиза навън последван от Боби и Джак.
По буренясалия чакъл пред бараката пет-шест безумци тичат стремглаво, описвайки окръжности. Дит Джесперсън и Клюна са толкова изумени, че просто ги съзерцават. Онези произвеждат невъобразим шум. Някой надава вик:
— СМЪРТ НА РИБАРЯ! СМЪРТ НА МРЪСНОТО КОПЕЛЕ!
— РЕД, ЗАКОННОСТ И БЕЗПЛАТНА БИРА! — обажда се друг.