— БЕЗПЛАТНА БИРА! ИСКАМЕ БЕЗПЛАТНА БИРА! — приглася му кльощав тип с гащеризон.
Някаква жена, твърде възрастна за копринената блузка без ръкави и джинсите, с които се е издокарала, търчи наоколо, размахва ръце и се дере до изнемогване. Ухилените физиономии подсказват, че тия хора явно си правят някаква идиотска шега, при това страхотно се забавляват.
По алеята откъм магистралата се задава щатската патрулка, следвана от понтиака на Лудия унгарец. Насред целия хаос Хенри отмята глава и се усмихва.
Като вижда, че шефът му хуква подир един от шайката, дебелият Дит Джесперсън се втурва да помага и си набелязва Дудълс Сангър, на която има зъб, откакто една вечер му отряза квитанцията в хотел „Нелсън“. Познава Теди Рънкълман — върлинестия смотаняк със счупения нос, подир когото търчи Дейл, познава и Фреди Сакнесъм, обаче знае, че няма начин да го настигне, пък и му се струва, че ако се докосне до него, най-много след осем часа ще го тръшне тежка болест. С кльощавия се е заел Боби Дюлак, следователно Дудълс остава за Дит, който няма търпение да я тръшне в буренака и да й го върне тъпкано заради онова, което му наговори преди шест години в гнусния бар на хотел „Нелсън“. (Пред най-малко десетина от най-изпадналите типове във Френч Ландинг Дудълс сравни Дит със смрадливия, накуцващ помияр Тъби на предишния полицейски началник).
Приковава я с поглед — за миг тя престава да подскача, застива на място и му прави знак да се доближи, мърдайки показалците на двете си ръце едновременно. Дебелакът се спуска насреща й, но като стига до мястото, където беше застанала, тя вече се намира на два метра вляво и подскача на място като баскетболист:
— Тъби-Тъби. Хвани ме, Тъб-Тъб.
Побеснял, Дит посяга да я улови, но не успява и едва не губи равновесие. Дудълс отскача, избухва в смях и отново изрича омразните думи. Дит не проумява защо проклетата харпия просто не си плюе на петите. Държи се така, сякаш иска да я хванат, но не и преди да се е налудувала до насита.
След поредния плонж, при който не му достигат едва три-четири сантиметра, за да се добере до проклетницата, Дит Джесперсън избърсва потта от челото си и се оглежда. Боби Дюлак тъкмо щраква белезниците на кльощавия тип, но Дейл и Холивуд Сойер не се справят кой знае колко по-успешно от Дит. Теди Рънкълман и Фреди Сакнесъм подскачат и се изплъзват, хилят се като ненормални и скандират идиотски лозунги. Защо отрепките са толкова пъргави? Сигурно защото им се налага да бягат много по-често отколкото на почтените хора.
Отново атакува Дудълс, която с танцова стъпка се изплъзва и се залива от смях. Над рамото й Дит вижда как Холивуд най-сетне съумява да надхитри Сакнесъм, сграбчва го през кръста и го тръшва на земята.
— Ще се оплача, задето ми прилагате физическо насилие — мърмори поваленият. Примигва и отривисто кима. — Ей, Рънкс.
Теди Рънкълман за миг го поглежда, сетне извръща очи.
— Какво, горивото ли ви свърши? — иронизира ги Клюна.
— Край на купона — отсича Рънкълман. — Ама вижте к’во, ние, такова, само се шегувахме.
— О-о, Рънкси, искам още — мърмори Дудълс и отново се кълчи. В този миг грамадният като канара Сейнт Пиер мълниееносно се спуска между Дит и нея, ръмжейки като камион, изкачващ стръмен баир. Дудълс прави опит да отскочи назад, но той я сграбчва и я понася към полицейския началник. — Клюнчи, не ме ли обичаш вече? — лигави се харпията. Исполинът отвратено изръмжава и я стоварва пред Дейл. Двете щатски ченгета Пери Браун и Джеф Блак, които безмълвно наблюдават сцената, изглеждат напълно отвратени. Ако имахме достъп до мисловните процеси, протичащи в съзнанието на Дит в този миг, щяхме да чуем: „Абе, тоя сигурно има мозък в главата, щом вари «Кингсланд» светло — бирата си я бива. А началникът буквално е откачил — хич и не забелязва че сме на косъм да ни прецакат с разследването.“
— ШЕГУВАХТЕ СЕ? — гневно възкликва Дейл. — Май не сте с всичкия си, кретени такива! Нямате ли капчица уважение към горкото момиче вътре?
Щатският детектив се запътва към него с намерението да вземе нещата в свои ръце, в същия миг Клюна буквално се вцепенява от изумление, после се отдалечава от групата възможно най-незабелязано. Освен Дит никой не му обръща внимание — исполинът е изиграл ролята си, повече няма работа тук. Арнолд Храбоуски, който досега почти не се виждаше, скрит зад господата Браун и Блак, пъхва ръце в джобовете на панталоните си, отпуска рамене и засрамено поглежда Дит, сякаш се извинява. Джесперсън изумено се пита защо смотльото се чувства виновен — та нали току-що пристигна? Отново се обръща към Клюна, който тромаво се носи към бараката и — каква изненада! — иззад порутената дървена постройка с леко разтревожен вид изниква всеобщият любимец и тачен репортер господин Уендъл Грийн. „Е, май на повърхността изплуваха и други отрепки“ — дълбокомислено заключава Дит.