Нещо привлича погледа: същата онази тясна просека, която се отклонява от магистрала № 35. Тя не е точно път; по-скоро изглежда като тайна пътека, което пък противоречи на очевидната й безполезност. Описва завой и един километър по-нататък свършва. Накъде води и за какво служи? От височината, на която се намираме, прилича на черта, драсната с молив — забелязва се само ако човек се взира много внимателно — но все пак някой е положил доста усилия, за да я прокара. Трябвало е да се отсекат дървета и да се изкоренят дънери. Ако е дело на един човек, навярно му е отнело месеци тежък, изнурителен труд. Пътеката, която очевидно е резултат от нечовешки усилия, притежава забележителното свойство да се спотайва, да отбягва погледа и да се разтваря в небитието, когато вниманието на наблюдателя се отклони; загуби ли я, човек наново трябва да се взира да я търси. Навежда ви на мисълта за джуджета и тайни мини или за златното съкровище на някой дракон, ревниво охранявано с магии и вълшебства. Само че вълшебните мини, драконовите съкровища и магиите са детински измишльотини; като се снишим обаче да разгледаме мястото поотблизо, ще забележим очукана стара табела с надпис: „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, която е доказателство, че наистина нещо се охранява, пък макар и усамотението на собственика на имота.
След като откриваме табелата, се напрягаме да видим накъде води алеята. На едно място полумракът сякаш се сгъстява. Макар и скрито в сенките, тъмното петно притежава необикновена плътност, която го отличава от околните силуети. „Охо! — възкликваме като ехо на брътвежите на Бърни. — Какво виждат очите ни, може би стена?“ Вероятно някаква повърхност, на пръв поглед гладка и равна. Като стигаме до завоя, тъмният триъгълник под короните внезапно придобива очертанията на заострен покрив. Постройката идва на фокус едва когато заставаме пред нея — оказваме се пред необичайно разкривена триетажна дървена къща с продънена веранда. Изглежда отдавна запустяла. Като привикнем с ексцентричния й вид, забелязваме, че е доста негостоприемна. На подпорната колона на парапета под най-невероятен ъгъл е окачена втора табела с идентичен надпис, която само допълва неприятното впечатление от самата къща.
Заостреният покрив обхваща само централната част, Отляво се издига двуетажна пристройка, която се крие в гората. Отдясно като издънки, избуяли от само себе си, се издигат пристройки, подобни на грамадни бараки. Къщата изглежда неуравновесена и в прекия, и в преносния смисъл на думата — сякаш е замислена от архитект с изкривено съзнание. Резултатът от усилията му не се поддава нито на описание, нито на тълкувание. Макар и повредени от времето и метеорологичните условия, гредите и тухлите, от които е изградена тази грамада, внушават странна, някак монолитна неуязвимост. Очевидно създателят на дома е търсел уединение, може би дори пълна изолация, които делото му пази и до ден-днешен.
Най-странното е, че цялата къща изглежда боядисана в черно — не само стените, но и всеки сантиметър от верандата, первазите, олуците, та дори прозорците. Черна е от горе до долу. Не е възможно — в това простосърдечно, добродушно кътче на света дори най-човеконенавистният строител не би превърнал творението си в собствената си сянка. Спускаме се почти над земята и се насочваме към постройката в края на тясната просека…
Колкото и неприятно усещане да ни вдъхва, за да преценим добре, се налага да разгледаме отблизо, и така откриваме, че мизантропията е взела далеч по-сериозни размери. Къщата действително е била черна, но цветът вече е избелял. Изучавайки я, заключаваме, че първоначалният нюанс вероятно би предизвикал неодобрението ни. Сега е сиво-черна като градоносен облак, като бурен океан, който подмята останките от фрегати, претърпели крушение. Все пак черното като че ли е за предпочитане пред този мъртвешки цвят.
Сигурни сме, че почти никой от пълнолетните граждани, обитаващи съседния район, целия Френч Ландинг и дори околните градчета, не е престъпвал забраната, указана с очуканата табела на отклонението от магистрала № 35, нито пък се е осмелявал да тръгне по тясната просека. Хората дори не забелязват надписа и въобще не подозират за съществуването на черния дом, иначе отдавна щяха да са му дали названието „Блак Хаус“. Сигурни сме обаче, че повечето от децата им са изследвали алеята, а някои дори са стигали до къщата. При това са я виждали по начин, недостъпен за родителите им, и видяното със сигурност ги е накарало да хукнат обратно към шосето. Блак Хаус е съвършено не на място в Западен Уисконсин — все едно да се натъкнем на небостъргач или на замък с крепостен ров. Всъщност би изглеждал като аномалия в което и да било кътче на земното кълбо освен може би в някой лунапарк, където биха го нарекли „Къщата на призраците“ или „Замъкът на ужасите“, и където присъщото му свойство да отблъсква посетителите вероятно би накарало собственика да го затвори само след седмица. По свой специфичен начин обаче напомня за неугледните сгради на Чейс Стрийт в стръмната й част над Нейлхаус.