— Имате право. Но според мен всичко тук е красиво. Между другото, имате ли нещо против да си говорим на „ти“?
— Напротив, ще бъда поласкан. И така, Джак, винаги, когато пътуваме до Ардън и времето е хубаво, съпругата ми настоява да спрем и слиза от колата да се поотпусне и да погледа. Разбираш ли, замисля се за важните неща и така сякаш се зарежда, преди отново да се впусне във въртележката на ежедневието. На мен понякога ми е досадно и си казвам: „Какво толкова има за гледане, била си тук поне сто пъти, а аз бързам да се върна на работа“, обаче знам, че жените се трогват от разни работи, дето на нас, мъжете, не ни правят впечатление. Та всеки път, когато на минаване оттук спираме и посядаме за няколко минути, си давам сметка, че Джуди е много по-мъдра от мен и трябва да я слушам.
Джак се усмихва, сяда на пейката и се подготвя да изслуша Докрай изповедта. Откакто са заедно, Фред Маршал е изрекъл едва две-три благодарствени изречения, но по всичко личи, че е избрал това място, за да сподели нещо:
— Тази сутрин бях в болницата и Джуди… хм, беше различна. Начинът, по който изглеждаше, разговорът, който проведохме — признавам, че беше много по-добре от вчера. Вярно, поболяла се е от тревога за Тай, но е някак различна. Мислиш ли, че се дължи на лечението? Дори не зная какво са й предписали.
— Може ли да води нормален разговор?
— От време на време — да. Примерно сутринта ми разказа, че чула във вчерашния вестник за някакво момиченце от Ла Ривиер, което за малко да се класира на трето място в щатското състезание по правопис, но не успяло да напише правилно някаква шантава дума, дето никой не я бил чувал. „Попоплакс“ или нещо от тоя род.
— Опопанакс — поправя го Джак. Гласът му прозвучава така, сякаш в гърлото му е заседнала рибена кост.
— И ти ли си го чел? Колко интересно, една и съща дума да направи впечатление и на двама ви. Е, тази история сякаш й е вдъхнала нови сили. Помолила сестрите да проверят какво означава думата и една от тях преровила няколко речника. Но не могла да я намери.
Джак бе открил думата в оксфордския кратък речник на английския език — буквалното значение беше маловажно.
— Именно това е дефиницията на „опопанакс“ — отвръща — „1. Дума, която не фигурира в речниците. 2. Страховита загадка.“
— Ха! — Фред нервно крачи напред-назад, но при тези думи спира до Джак, който вдига очи и открива, че погледът на спътника му се рее над полята. — Може би означава тъкмо това. — Той не откъсва поглед от пейзажа. Още не е готов, но събира сили. — Честно казано, зарадвах се, че се е развълнувала, па било то и от някаква си нищо и никаква статия в „Хералд“…
Избърсва насълзените си очи и пристъпва към хоризонта. Като се обръща, поглежда Джак право в очите и колебливо добавя:
— Таковата… преди да се запознаеш с Джуди, искам да ти кажа няколко думи за нея. Проблемът е, че не знам какво ще си помислиш. Дори на мен историята ми се струва малко… не знам как да се изразя.
— Опитай.
— Добре. — Фред преплита пръсти и навежда глава. После отново вдига поглед и очите му издават детинска уязвимост. — Аааах… много ми е трудно… но ще се помъча да го обясня. С част от съзнанието си приемам, че Джуди знае нещо. Във всеки случай ми се иска да вярвам, че е така. От една страна, не искам да се заблуждавам, че щом е по-добре, едва ли е престанала да бъде луда. От друга страна, се изкушавам да го повярвам. Господи, как искам да е вярно!
— Значи смяташ, че съпругата ти знае някаква тайна. — Ужасяващото чувство, предизвикано от споменаването на опопанакса, бледнее пред това потвърждение на теориите му.
— Да, знае нещо, което дори самата тя напълно не осъзнава. Спомняш ли си какво се случи? Тя знаеше, че Тай е изчезнал още преди да й кажа. — Бедният Фред опечалено се взира в спътника си, прави крачка назад, удря един в друг юмруците си и се взира в земята. Поредната вътрешна бариера рухва пред необходимостта да сподели дилемата си. — Искам да разбереш, че Джуди е изключителна. Знам, че мнозина казват така за жените си но Джуди е изключителна по изключителен начин. Първо, в известен смисъл е поразително красива, но не е там въпросът. Много е смела, но и това не е най-важното. Тя сякаш има връзка с нещо, което останалите не могат дори да доловят, камо ли да проумеят. Ала нима е възможно? Що за лудост е това? Може би когато човек започне да обезумява, отначало се съпротивлява с всички сили и изпада в истерия, но когато напълно изгуби разсъдъка си и повече не може да се бори, се укротява и се примирява. Трябва да питам лекуващия й лекар, защото този въпрос много ме измъчва.
— За какво говори, откакто е в болницата? Обяснява ли защо се чувства по-спокойна?