Просто се дръжте любезно и те ще ви оставят на мира. Ако ви поискат нещо, постъпете както намерите за добре… в границите на разумното, разбира се. Само ви моля да не им давате пари, остри предмети и храна, която не е била проверена от нашите лекари — някои медикаменти предизвикват остра реакция, когато се съчетаят с определени храни. В даден момент към вас вероятно ще се приближи възрастна жена на име Естел Пакард и ще ви попита дали сте баща й. Отговорете каквото искате, ала имайте предвид, че ако кажете „не“, ще си тръгне разочарована, а положителният ви отговор ще подобри настроението и за през целия ден. Имате ли въпроси, господин Сойер?
— Къде е Джуди Маршал?
— От тази страна, седи с гръб към нас на последната пейка. Виждате ли я, господин Марщал?
— Видях я веднага. Има ли промяна?
— Доколкото ми е известно, не. Лекуващият лекар — доктор Спигълман, ще бъде тук след половин час, той ще ви осведоми за състоянието й. Да ви заведа ли с господина при съпругата ви или предпочитате да отидете сами?
— Благодаря, ще се справим и без придружител. Колко време можем да останем?
— Разполагате с петнайсет минути, максимум с двайсет. Джуди все още се приспособява, поради което напрежението трябва да е сведено до минимум. В момента изглежда доста спокойна, но всъщност е дълбоко разстроена и ако трябва да сме откровени, има халюцинации. Няма да се изненадам, ако отново изпадне в истерия, а не виждам смисъл да удължаваме периода на клинично наблюдение чрез прилагане на нова терапия, нали? Затова, господин Маршал, ви моля да поддържате лек, позитивен и ненатоварващ разговор.
— Значи смятате, че има халюцинации, така ли? Устните на сестра Бонд се разтягат в усмивка на съжаление към горкия човечец:
— Господин Маршал, по всяка вероятност от години съпругата ви халюцинира. О, успявала е да се прикрие, но подобно състояние не се проявява ненадейно — изключено е. В продължение на години въображаемите образи постепенно се изграждат в съзнанието на пациента, същевременно наглед човекът функционира съвършено нормално. В определен момент нещо провокира психозата и тя се проявява с пълна сила. В случая със съпругата ви изчезването на сина ви е предизвикало халюцинациите. Повярвайте, че искрено ви съчувствам. Случилото се с Джуди е ужасно.
— Да, наистина — отвръща Фред Маршал. — Но тя започна да се държи странно още преди това…
— Дължи се на същото, опасявам се. Имала е нужда от утеха, поради което все по-често е търсела убежище в измисления ей свят, където се е чувствала щастлива. Сигурно вече сте научила нещичко за него тази сутрин. Спомена ли ви жена ви за пренасяне в други светове?
— Пренасяне в други светове ли? — стряска се Джак.
Типична шизофренична фантазия. Повече от половината пациенти в това отделение имат подобни измамни видения.
— Искате да кажете, че жена ми е шизофреничка ли?
Медицинската сестра отбягва очите на Фред и обхожда с поглед пациентите в своето владение:
— Аз не съм психиатър, господин Маршал, но от двайсет години се занимавам с нервно болни. Въз основа на опита си мога да ви кажа, че според мен жена ви има класически симптоми на параноидна шизофрения. Искаше ми се да ви обнадеждя, но… — Отново го поглежда. — Разбира се, окончателната диагноза ще постави доктор Спигълман, който ще отговори на всичките ви въпроси, ще ви разясни методите на лечение и така нататък.
Джак има чувството, че усмивката замръзва на устните й още щом се появява.
— Винаги казвам на новите посетители, че за семейството на пациента е много по-тежко, отколкото за самия него. Някои от тези хора нямат абсолютно никакви грижи. Направо да им завиди човек.
— Естествено — съгласява се Джак. — Кой не би им завидял?
— Заповядайте — с едва доловимо раздразнение промърморва тя. — Приятно прекарване.
Неколцина пациенти се извръщат към новодошлите, които бавно крачат по прашния дървен под към най-близката редица пейки; следят ги множество очи. Бледите лица издават любопитство, безразличие, недоумение, подозрение, удоволствие и сляпа ярост. Джак има чувството, че всички обитатели на отделението бавно се приближават към тях.
Между масите си пробива път шишкав мъж на средна възраст по болничен халат, приличащ на човек, който бърза за работа и се страхува да не изпусне автобуса. В ъгъла на най-близката пейка седи слаба възрастна жена с разпуснати бели коси, която се изправя и умоляващо търси погледа на Джак. Вкопчила е пръсти един в друг, ръцете й треперят. Джак си налага да не я поглежда в очите. Като я подминават, непознатата прошепва някак мелодично, сякаш тананика: