— Мойто пате-мате било зад вратата, но аз не знаех и изведнъж го гледам — във — водата.
— Джуди ми каза, че момченцето на тази жена се е удавило във ваната — обяснява Фред.
С периферното си зрение Джак през цялото време следи човека с халата и изтънялата щръкнала коса, който със зяпнала уста тича насреща им. Като застават зад пейката, на която седи Джуди, мъжът вдига палец, сякаш прави знак на автобуса да го изчака, и се втурва напред. Джак не откъсва поглед от него — майната им на инструкциите на сестра Бонд. Няма намерение да позволи на този умопобъркан да се нахвърли върху него, как ли пък не! Вдигнатият пръст на непознатия застива на педя от носа му, а размътеният поглед изпитателно шари по лицето му. Изведнъж онзи отмества очи и стисва зъби. Светкавично се врътва и хуква нанякъде с развян халат и размахан палец в търсене на нова цел.
„Това пък какво беше? — пита се Джак. — Сгрешил е автобуса ли?“
Джуди Маршал не помръдва. Няма начин да не е чула забързаните стъпки и задъханото дишане на човека, който тичешком прекоси помещението и спря пред Джак, но продължава да седи неподвижно с изпънат гръб и вирната брадичка. Изглежда така, сякаш случайно е попаднала тук и всичко, случващо се наоколо, не я засяга. Ако косата й беше измита и подредена в прическа, ако тя носеше горни дрехи и куфар, щеше да изглежда като пътничка, която седи на скамейка в чакалнята на гарата, докато настъпи часът на заминаването.
Ето защо още преди да е зърнал лицето й, преди да е проговорила и дума, Джак долавя у Джуди Маршал излъчване на човек, който се сбогува, който отново и отново тръгва на път… някакво усещане за движение, загатване за друг свят.
— Ще й се обадя — прошепва Фред, ловко заобикаля пейката и се подпира на коляно пред жена си. Тя леко свежда глава сякаш в отговор на смесицата от чувства, изписани на красивото лице на мъжа й — мъка, любов и тревога. Тъмнорусата и коса, прошарена със златисти кичури, прилепва плътно към черепа й. Зад ухото й десетина разноцветни кичура се сплитат във възел, подобен на паяжина.
— Как се чувстваш, съкровище? — нежно я пита Фред.
— Прекарвам си сравнително добре — отвръща тя. — Знаеш ли, миличък, може би няма да е зле да поостана тук известно време. Главната сестра е убедена, че съм напълно откачена. Което е много удобно, нали?
— Джак Сойер е тук. Искаш ли да го видиш? Джуди протяга ръка и го потупва по коляното: — Кажи на господин Сойер да заеме мястото ти, а ти седни до мен, Фред. Джак вече се приближава, без да откъсва поглед от тила на Джуди, която отново вирва глава. Коленичил на пода, Фред стиска дланта й с две ръце, сякаш възнамерява да й целуне ръка. Прилича на изгарящ от любов рицар в краката на кралица. Притиска дланта й до лицето си и Джак забелязва бинтовете, с които са превързани връхчетата на пръстите й. Пред погледа му постепенно се разкрива скулата й, после крайчецът на строго застиналите устни; най-сетне вижда целия проФил, напомняш на пукнатина в леда през първия пролетен ден. Това е проФил на царствена особа, досущ като идеализирания образ, изсечен на камеято и монетите — леко извити нагоре устни, изваян нос, меки извивки на челюстта — елементите са съчетани помежду си така, че се получава едно съвършено цяло.
Тази неочаквана красота го смайва, кара го за миг да забави крачка и го изпълва с дълбока, болезнена носталгия, породена от откъслечен спомен за едно друго лице. Грейс Кели? Катрин Деньов? Не, съвсем не — хрумва му, че проФилът на Джуди му напомня на някого, с когото тепърва предстои да се запознае.
Необикновеният миг отминава — Фред Маршал се изправя, Джуди проследява с поглед съпруга си как се настанява на пейката до нея и в три-четвърти проФил лицето й сякаш изгубва царственото си излъчване; Джак отхвърля като пълен абсурд ненадейното си хрумване.
Жената вдига очи едва когато той застава пред нея. Косата й е разрошена и е изгубила блясъка си, изпод болничните дрехи се подава овехтяла синя нощница, поръбена с дантели, която е била безвкусна и натруфена още когато е била съвсем нова. Въпреки тези недостатъци Джуди изцяло го подчинява с погледа си още в мига, в който очите им се срещат.
Пулсиращ електрически ток сякаш преминава през очите му и се разпространява по цялото му тяло; той безпомощно констатира, че Джуди вероятно е най-зашеметяващо красивата жена, която е виждал в живота си. Опасява се да не политне, пометен от силата на необикновеното чувство, както и че — което е още по-лошо — тя ще забележи какво става в душата му и ще го помисли за глупак. А Джак за нищо на света не иска тя да го помисли за глупак. Брук Гриър, Клеър Евинруд, Илиана Тедеско — всяка от тях бе по своему впечатляваща, но в сравнение с тази жена приличаха на момиченца, които са се маскирали по случай Хелоуин. В този миг той забравя едновремешните си възлюбени; Джуди Маршал му помага да проумее, че са били само капризни и суетни жени, обременени от стотици страхове, прикривани под маската на фалшивото самочувствие. Красотата на Джуди не се дължи на умел грим или прическа, а се излъчва от най-съкровените дълбини на душата й — пред погледа се разкрива само видимата частица от далеч по-велика, всепроникваща сияйна същина.