— Вие сте много симпатичен човек, нали, Джак Сойер? Отначало не се досетих, но после го разбрах. Освен това сте добър, Вие сте, разбира се, и чаровен, но чарът и почтеността не винаги вървят ръка за ръка. Да кажа ли още нещо за вашата личност?
Джак се споглежда с Фред, който, щастливо усмихнат, стиска дланта на жена си.
— Кажете ми всичко, което ви се иска.
— Има неща, които въпреки желанието си не мога да споделя, но вие и без друго може би ще ги чуете. Но мога да ви кажа следното: въпреки че сте много красив, не сте суетен. Може би защото не сте глупак. Преди всичко обаче притежавате скъпоценния дар на доброто домашно възпитание. Бих казала, че сте имали прекрасна майка. Не греша, нали?
Джак се засмива, трогнат от неочакваното прозрение:
— Не знаех, че си личи.
— Знаете ли кое ви издава? Отношението ви към другите хора. Почти съм сигурна, че сте от среда, която местните хора познават единствено от Филмите, но не сте се главозамаяли. Приемате ни като хора, не като някакви селяндури, поради което съм сигурна, че мога да ви се доверя. От пръв поглед личи, че майка ви е свършила чудесна работа. И аз съм добра майка или поне се опитвах да бъда, затова зная какво говоря. Виждам за какво става дума.
— Казвате, че сте били добра майка? Защо говорите…
— В минало време ли? Защото става въпрос за минал момент.
Усмивката на Фред се превръща в гримаса на зле прикривана тревога.
— Какво искаш да кажеш с този „минал момент“?
— Господин Сойер може би ще разбере — казва тя и отправя на Джак поглед, който той тълкува като насърчителен.
— Съжалявам, но се опасявам, че не разбирам.
— Искам да кажа, преди да се озова тук и най-сетне да поразмишлявам. Преди случващото се да престане да ме плаши до смърт… преди да осъзная, че мога да надзърна в себе си и да изследвам чувствата, които досега съм изпитвала неведнъж. Преди да ми остане време да попътувам. Смятам, че все още съм добра майка, но вече не съм същата майка.
— Съкровище, моля те — намесва се Фред. — Ти си си същата, просто преживя страхотен срив. Трябва да поговорим за Тайлър.
— Именно за Тайлър говорим. Господин Сойер, знаете ли онова място на шосе №93, тъкмо на върха на големия хълм на два километра южно от Ардън? — Днес бях там. Фред ми го показа.
— Видяхте ли фермите, които са една след друга, сякаш нямат чет? И хълмовете в далечината?
— Да. Фред ми каза, че обожавате гледката, която се разкрива от билото на хълма.
— Винаги настоявам да спрем на това място и да сляза от колата. Да, обожавам тази гледка до най-малката й подробност. Вижда се на километри разстояние и изведнъж — хоп! — погледът стига предел. Но небето продължава, нали? Небето доказва, че отвъд хълмовете има свят, който пътешественикът може да достигне.
— Да, може. — Изведнъж целият настръхва, сякаш мравки го полазват по врата.
— Що се отнася до мен, аз мога да пътувам само мислено, господин Сойер, и си припомних как се прави това само благодарение на факта, че се озовах в лудницата. Но доколкото разбирам, вие можете да стигнете там… отвъд хълмовете.
Устата му пресъхва. Забелязва, че тревогата на Фред Маршал нараства, но не е в състояние да я разсее. Иска да зададе хиляди въпроси, но започва с най-елементарния:
— Откъде ви е известно? Какво искате да кажете? Джуди Маршал издърпва ръка от дланите на мъжа си и я подава на Джак, който също я стисва с двете си длани. Дори ако някога е изглеждала като най-обикновена жена, то в момента е променена до неузнаваемост. Сияе като маяк, като огнена клада на далечен хълм.
— Ами… да кажем, че късно нощем или в моменти на продължително усамотение някой ми шепнеше. Действителното усещане не беше толкова конкретно и ясно, но да приемем, че сякаш някой ми шепнеше през стена — едно момиче като мен, на моите години. По онова време винаги щом заспях, сънувах мястото, където живее това момиче. Наричах го „Там някъде“. Приличаше на този свят, на Кули Кънтри, но всичко в него беше някак по-светло, по-чисто и по-вълшебно. В Там някъде хората пътуваха с карети и живееха в огромни палатки. В Там някъде имаше летящи хора.
— Права сте — отвръща Джак. Изпълнен с болезнена почуда, Фред мести поглед ту към Сойер, ту към жена си. — Звучи наналуднчаво, но е права. — Когато във Френч Ландинг започнаха да се случват нещастия, вече почти бях забравила за Там някъде. Не ми е идвало наум, откакто бях дванайсет-тринайсетгодишна. Но когато злото започна да наближава — към мен, Фред и Тай, искам да кажа — сънищата ми започнаха да стават все по-неприятни, а животът ми се струваше все по-нереален. Несъзнателно пишех разни думи, говорех странни неща и буквално започнах да се разпадам Не разбирах, че Там някъде се опитва да ми каже нещо. Момичето отново бе започнало да ми шепне иззад стената, само вече не беше момиче, а възрастна жена, изплашена до смърт.