— Чакай малко — намесва се Фред. — Зная какво ти е минало през главата. И на мен ми се иска да повярвам, че Тай е жив, но в момента говорим за реалния свят.
— Мисля, че има много реални светове — уточнява Джак. — Да, вярвам, че Тайлър е някъде в Териториите.
— Можете ли да го спасите, господин Сойер? Можете ли да го върнете?
— Както сама казахте, госпожо Маршал, не случайно съм тук.
— Сойер, надявам се, че онова, което ще ми покажеш, ще бъде по-смислено от безумните ви брътвежи. И без друго посещението приключи. Надзирателката идва.
Докато изкарва колата от паркинга на болницата, Фред Маршал отново хвърля поглед към куфарчето на коленете на Джак, но нищо не казва. Проговаря едва когато излизат на шосе № 93:
— Радвам се, че се съгласи да ме придружиш.
— Благодаря. И аз се радвам.
— Да ти кажа право, имам чувството, че това не е лъжица за моята уста, но бих искал да споделиш впечатленията си от посещението. Мина доста добре, не мислиш ли?
— О, беше повече от добре. Жена ти е… просто не зная как да я опиша. Не разполагам с необходимия речник да изразя колко изключителна ми се стори тя.
Фред кима и го поглежда крадешком:
— Наистина ли мислиш, че не си е изгубила разсъдъка?
— Ако тя е луда, и аз съм луд колкото нея.
Двулентовото асфалтирано шосе пред тях стръмно се изкачва по хълма, а на върха сякаш се разтваря в необятната синева на небе без измерения.
Фред отново разтревожено поглежда спътника си:
— Значи твърдиш, че си виждал онова… онова място, което тя нарича „Там някъде“?
— Да, виждал съм го. Колкото и да е трудно за вярване.
— Без майтап. Честен кръст. Закълни се в паметта на майка ти.
— Заклевам се.
— Бил си там, така ли? Ама не насън, а в действителност, а?
— Случи се през лятото, когато бях на дванайсет години.
— Мога ли и аз да отида?
— Вероятно не. — Разбира се, лъже, тъй като винаги може да го вземе със себе си, но му се иска да отреже тази възможност веднъж завинаги. Спокойно може да заведе Джуди Маршал, но с Фред е различно. Тя безсъмнено заслужава едно пътуване дотам, но Фред още не може дори да повярва в съществуването на това място. Джуди би се чувствала там като у дома си, но съпругът й ще бъде като тежко бреме, което Джак ще трябва да влачи, както едно време влачеше Ричард Слоут.
— Така си и мислех. Ако не възразяваш, пак ще спрем, като стигнем горе.
— И аз бих искал да спрем.
След като се озовават на върха, Фред насочва колата напреки на тясното шосе и паркира на банкета. Вместо да слезе обаче, посочва куфарчето на Джак:
— Онова, което ще ми покажеш, вътре ли се намира?
— Да. Мислех да ти го покажа по-рано, но реших да изчакам, докато чуя какво ще ми каже Джуди. Радвам се, че постъпих така. След като вече чух поне част от обяснението как съм го намерил, ще ти е по-лесно да разбереш.
Джак отключва закопчалките, повдига капака и изважда от куфарчето бейзболната шапка с надпис „Бруърс“, която намери тази сутрин. Подава я на Фред:
— Погледни.
— Боже Господи! — на един дъх стреснато изрича онзи. — Това да не е… да не е… — Поглежда отвътре и като вижда името на сина си, изпъшква. Погледът му мигновено отскача към Джак. — На Тайлър е. Мили Боже, на Тайлър е! О, Господи! — Притиска шапката към гърдите си и два пъти поема дълбоко дъх, без Да откъсва поглед от Джак. — Къде я намери? Кога я намери?
— Намерих я на пътя тази сутрин. В онова място, което жена ти нарича „Там някъде“.
Фред Маршал надава протяжен стон, отваря вратата и изскача от колата. Когато Джак най-сетне го настига, Маршал вече се намира в най-отдалечения край на площадката, притиска шапката до гърдите си и се взира в синьо-зелените хълмове отвъд полето, разпростряно в подножието на хълма като американско сватбено одеяло. Извръща се рязко и се втренчва.
— Смяташ ли, че е жив? — Да, убеден съм.
— В онзи свят, така ли? — Фред посочва хълмовете. Просълзява се и устните му се отпускат. — „В онзи свят отвъд хълмовете“, както казва Джуди.
— В онзи свят.
— Тогава иди да го намериш! — кресва Маршал. Лицето му е обляно в сълзи, отривисто маха с бейзболната шапка към хоризонта. — Върви да го доведеш, мътните те взели! Аз не мога, затова ти трябва да го направиш. — Пристъпва напред и посяга да го удари, но рязко отдръпва ръка и избухва в сълзи.
Когато раменете му престават да се тресат и накъсаното му дишане се нормализира, Джак казва:
— Ще направя всичко, което е по силите ми.
— Зная. — Фред се отдръпва, избърсва сълзите си. — Съжалявам, че така ти се развиках. Зная, че ще ни помогнеш.
Двамата се обръщат и тръгват към колата. Далеч на запад бреговете на реката са почти скрити от разпокъсано бледосиво петно.