— Принципно не би трябвало, но…
— Имаш предчувствие.
— Точно така.
— Хубаво или лошо? — С течение на годините започна да се възхищава от интуицията на съпруга си, доказателство за която бе горещото му желание Джак Сойер да се засели достатъчно близо, че вместо да избира единайсет цифри, да се свръзва с него, натискайки само седем бутона на телефона. Тази вечер е щастлива, че прочутият детектив от Ел Ей се намира — простете каламбура — на едно градско обаждане разстояние.
— И двете — отвръща Дейл и без повече обяснения продължава, лишавайки я от възможността да задава въпроси: — Къде е Дейв?
— В кухнята — пак рисува с пастелите. Шестгодишният Дейвид Гилбъртсън е влюбен в пастелите „Крейола“ и от започването на лятната ваканция вече привършва втора кутия. Дейл и Сара хранят големи надежди, които споделят единствено нощем, когато са в леглото, че от синчето им ще излезе истински художник. „Следващият Норман Рокуел“ — както се изрази веднъж гордата майка. Дейл — който бе помогнал на Джак да закачи в новата си къща онези странни и прекрасни картини — лелее още по-смели надежди. Всъщност толкова смели, че не смее да ги сподели дори на тъмно в брачното ложе.
Без да остави чашата с вино, тръгва към кухнята:
— Какво рисуваш, Дейв? Какво…
Вкаменява се на прага. Пастелите са захвърлени на масата, Рисунката, която би трябвало да изобразява летяща чиния или може би кръгла масичка, е недовършена. Задната врата е отворена.
Взирайки се в бялата пелена, която скрива люлката и катерушката, Дейл чувства как панически ужас впива пръсти в гърлото му и започва да го души. В съзнанието му възкръсва спо-менът за Ърма Френо, за отвратителната миризма на мърша, Усещането, че собственото му семейство живее в магическа окръжност, в която е в безопасност — „Това може да се случи на всеки друг, но със сигурност не и на нас“ — се изпарява Измества го непоколебимата увереност, че Дейвид го няма Рибаря го е подмамил навън сред мъглата и го е отвлякъл. Дейл съвсем ясно си представя ухилената му гримаса. И ръката скрита в ръкавица — жълта ръкавица — която притиска устата на малкия, но не скрива детските очи, изцъклени от ужас.
Подмамил го е в мъглата отвъд пределите на познатия свят.
Дейвид!
Прекрачва прага с усещането, че краката му са безчувствени, сякаш нямат кости и нервни окончания. Разсеяно оставя чашата на масата и столчето попада върху един пастел, но Дейл не забелязва как чашата се преобръща и залива недовършената рисунка с гъста червена течност, злокобно напомняща на венозна кръв. Излиза в задния двор с намерението да извика, но едва успява немощно да промълви:
— Дейвид? … Дейв?
В продължение на миг, който сякаш трае цяла вечност, не се случва нищо. После долавя приглушеното топуркане на детски крачета. Сред сивкавата мъгла, гъста като супа, постепенно изникват сини джинси и спортна фланелка на червени и черни райета. След миг съзира и милото ухилено личице на сина си и рошавия му рус перчем.
— Тате! Тате! Полюлях се в мъглата! Супер е — все едно си в облак!
Дейл го грабва в прегръдките си. Изпитва непреодолимо желание да го зашлеви, да му причини болка, задето го е изплашил до смърт. След миг обаче злостното желание го напуска. Вместо да удари малкия, го целува:
— Зная. Сигурно е било много хубаво, но сега е време да се прибираш.
— Защо, тате?
— Защото понякога малчуганите се губят в мъглата — отвръща Дейл и хвърля поглед към побелелия двор. Различава само призрачните очертания на масата на верандата — но не би я разпознал, ако не я бе виждал хиляди пъти. Отново целува сина си и повтаря: — Понякога малчуганите се губят в мъглата.
Да видим какво правят други наши стари и нови приятели. Джак и Фред Маршал се завърнаха от Ардън (на път покрай „Гъртис Кичън“ никой не предложи да се отбият), в момента всеки се намира в своя самотен дом. Докато пътуваха към Френч Ландинг, Фред нито за миг не изпускаше шапката; продължава да я стиска и сега, когато вечеря полуфабрикати, затоплени в микровълновата фурна, и гледа „Новините в действие“ — ежедневна емисия, която започва точно в пет часа. Естествено почти цялата е посветена на Ърма Френо. Фред посяга към дистанционното тъкмо в мига, в който подскачащите кадри на прекия репортаж от закусвалнята на Ед се сменят със запис от Холидей Трейлър Парк. Камерата се спира на една очукана каравана. Няколко смели, но обречени цветни стръка се борят за оцеляване в напуканата земя край входната площадка, която представлява три дъски, подпрени напряко върху две циментови блокчета.