Надава тих, стреснат възглас — нещо средно между ръмжене и вой, със замах отваря вратата на дрешника и на всички страни се разхвърчават закачалки. Привежда се и вдига юмруци като древен спаринг партньор от незапомнени гимнастически времена.
— Я ми излез тука, шибан…
Но шибаният крадец го няма в дрешника. На полицата се мъдрят четири сгънати ризи, едно сако, две вратовръзки и три панталона висят на закачалките като мъртва кожа, захвърлена от някоя змия. На пода има очукан стар куфар, който изглежда така, сякаш е бил подритван по всички автогари на цяла Сверена Америка. Друго няма. По дяволите…
А, има още нещо, което е пъхнато под ризите. Даже няколко неща. Пет-шест неща. Първоначално Анди Рейлсбак или не проумява какво вижда, или не иска да проумее. Истината най-сетне достига до съзнанието му, врязва се в мислите и паметта му като отпечатък от копито и той се опитва да изпищи. Не може. Прави втори опит, но от дробовете му не излиза нищо — има чувството, че са се спаружили като сушени сливи. Иска да се обърне, но не може да направи дори това. Сигурен е, че Джордж Потър ще се прибере всеки момент, а завари ли го тук, неминуемо ще го убие. Видял е нещо, за което Джордж Потър няма да го остави да разказва. Но не може да се обърне. Не може да изпищи. Не може да откъсне поглед от тайната, скрита в дрешника Не може да помръдне.
Тази вечер заради мъглата във Френч Ландинг се мръкна по никое време — часът е едва шест и трийсет. Размазаните жълти светлини на пансиона за възрастни граждани напомнят на хартиени фенери, украсяващи палубата на увеселителен платноход, който поради безветрие е заседнал сред океанската шир. В „Маргаритка“, където живеят очарователната Алис Уедърс и неочарователният Чарлс Бърнсайд, персоналът се е сменил — Буч Йъркса и Пит Уекслър вече са си у дома. Сега на рецепцията дежури широкоплещеста перхидролова блондинка на име Вира Хъчшсън. Разтворила е пред себе си книга със заглавие „Кратки и лесни кръстословици чудесни“. Тъкмо умува над шест хоризон тално: „Гарфийлд е…“. Думата се състои от осем букви, започва с „к“ и завършва на „р“. Да му се не видят и „лесните“ кръстословици! Тя мрази да си напъва мозъка.
Изскърцва някаква врата. Вира вдига глава и вижда Чарлз Бърнсайд да излиза от тоалетната; както обикновено носи синия си развлечен халат и пантофи на жълти и черни райета, подобни на гигантски мъхнати земни пчели. Тя отбелязва с молива докъде е стигнала, затваря книгата и се провиква:
— Чарли?
Чарли продължава да се тътри по коридора; долната му челюст е увиснала, от устата му се проточват лиги. От ехидната му усмивка Вира я побиват тръпки. Може и да е изгубил власт над повечето лостчета в черепната си кутия, но онези, които все още може да командва, със сигурност са гаднярски. Тя знае, че Чарли Бърнсайд понякога не се преструва и наистина не чува (или не разбира) какво му се говори, но е твърдо убедена, че в определени моменти се прави, че не разбира. Подозира, че конкретният случай е именно такъв.
— Чарли, за какъв дявол си нахлузил пантофите на Елмър? Знаеш, че са му подарък от правнучка му.
Старецът, когото ние наричаме Бърни, а Вира — Чарли, продължава невъзмутимо да се тътри по коридора, който в крайна сметка ще го отведе до стая № M18. Ако не се залута по пътя, разбира се.