Ето защо се разходи до „Нелсън“, придвижвайки се по начин, който Джак разбира, а Джуди Маршал долавя интуитивно, и затърси стаята на Потси. А когато почувства присъствито на Анди Рейлсбак зад гърба си, естествено се зарадва. Рейлсбак ще му спести поредното анонимно телефонно обаждане — вече му писна да върши цялата работа на ченгетата. Сега, когато е в леглото си, щастлив и предоволен (като изключим артрита, разбира се), престава да се занимава с Джордж Потър и се заема да Призовава.
Вдига поглед в мрака и очите му зловещо проблесват:
— Горг. Горг т’иилии. Динит а Абала. Саман Танси. Саман а монта а Ърма. Динит а Абала, Горг. Динит а Рам Абала.
Което в превод означава: „Горг. Горг, ела тук. Служи на Аба-ла. Открий Танси. Открий майката на Ърма. Служи на Абала, Горг.
Служи на Пурпурния крал.“
Клепачите на Бърни неусетно се притварят. Заспива с усмивка. Под сбръчканите клепачи очите му продължават да светят като лампи, закрити от плътни абажури.
Морти Файн — служителят, който тази нощ е дежурен в хотел „Нелсън“, е задрямал над списанието; Анди Рейлсбак се втурва в стаичката зад рецепцията и така го стряска, че Морти едва не се прекатурва от стола. Списанието тупва на пода.
— Господи, Анди, за малко да ми се пръсне сърцето! — кресва Файн. — Не си ли чувал, че е редно човек да почука или поне ля се покашля?
Рейлсбак въобще не реагира, а Морти едва сега забелязва че старчето е пребледняло като платно. Май на него ще му се пръсне сърцето. Няма да е първият подобен случай в хотел „Нелсън“
— Трябва да извикаш полиция. Отвратителни са! Исусе Христе, Морти, това са най-отвратителните снимки, които съм виждал… о, Господи, мислех, че ще се върне, че всеки момент ще се върне… но отначало направо се бях сковал, и… и…
— Я по-бавно — разтревожено го прекъсва служителят. — Какви ги говориш?
Анди поема дълбоко дъх и прави видимо усилие да се вземе в ръце:
— Виждал ли си Потър? Оня от 314?
— Тц, той по това време обикновено е при Лъки, пийва бира и хапва хамбургер. Макар че въобще не мога да си обясня как е възможно някой да се храни в това гнусно заведение. — И понеже споменаването на едно царство на птомаина явно поражда асоциация с друго, допълва: — Абе, ти чу ли какво са намерили ченгетата в „Кренвиршите на Ед“? Тревър Гордън се отби и ми каза…
— Няма значение. — Рейлсбак се отпуска на стола от срещуположната страна на бюрото и се взира в Морти с влажен, ужасен поглед. — Повикай ченгетата! Веднага! Кажи им, че Рибаря е мъж на име Джордж Потър и живее на третия етаж в хотел „Нелсън“. — Лицето на Анди се изкривява в грозна гримаса, после отново се отпуска. — В страничното крило, в съседство с моя милост.
— Потър?! Нещо сънуваш, Анди. Човекът е пенсионер като теб, навремето се е занимавал със строителство. Толкова е кротък, че и на мравката път прави.
— Не знам за мравките, но да не ти казвам какво е сторил на някои дечица, отгоре на всичко ги е фотографирал. Снимките са в дрешника му. По-големи гадости не си виждал.
После прави нещо, което слисва Морти и го убеждава, че Рейлсбак не си прави майтап, нито пък се е заблудил — избухва в плач.
Танси Френо, или другояче казано, скърбящата майка на Ърма Френо, всъщност още не скърби. Знае, че би трябвало, но скръбта временно се отлага. В момента има чувството, че се рее в облак топла, ярко оцветена вълна. Започна с петте грама лоразепам, който преди четири-пет часа й даде лекарката (Норма Уайтстоун, съдружничката на Пат Скарда). Но караваната, в която живеят Ърма и Танси, откакто през деветдесет и осма Къби Френо драсна за Грийн Бей, е на един хвърлей място от бар, „Санд“, а Танси върти неангажираща „търговия“ с Лестър Мун — единия от барманите. Преди време по неизвестни причини онези от „Гърмящата петорка“ му лепнаха прякора Вонящото сирене, но Танси неизменно го нарича Лестър, което той оценява високо почти колкото случайното пиянско натискане в нейната спалня или в склада зад бара, където има матрак (и инфрачервена лампа). Та Лестър прескочи към пет следобед, за да й донесе бутилка кафеен ликьор и четиристотин милиграма бързодействащ оксиконтин, грижливо стрит и готов за смъркане. Тя смръкна пет-шест пъти и вече е на фаза. Разглежда стари снимки на Ърма и просто… нали разбирате… е на фаза.
„Беше такова хубаво момиченце“ — размишлява, без да знае, че в същото време недалеч оттук един потресен хотелски служител вижда същото хубаво момиченце на кошмарна полароидна снимка, която ще помни до гроб. Самата Танси никога няма да види въпросната фотография, което показва, че може би все пак има Господ.