Като се отдалечаваме на безопасно разстояние от черния дом, който е чудесен пример за упадък, се насочваме на изток, пресичаме Единайсета улица, опъната като кордела, и се впускаме да изследваме крайния квартал, където сред къщите се издигат складове, а отвъд започва полето. Отминаваме „Севън-Илевън“ и телевизионната кула, на чийто пилон американското знаме ще се развее чак след четирийсет и пет минути.
В този миг в схлупена къщурка встрани от пътя се събужда Уонда Киндърлинг, съпруга на Торнбърг Киндърлинг — жесток и глуповат човек, който излежава доживотна присъда в Калифорнийския затвор — и пред погледа й се изпречва бутилката водка поставена на нощното й шкафче; Уонда решава да отложи закуската с още един час. На петдесетина метра от дома й се издига гигантски купол от стъкло и стомана, пред който в права редица е строена цяла армия нови-новенички лъскави трактори — това е търговското предприятие на Тед Голдс „Земеделско оборудване Френч Каунти“, където работи един почтен, разтревожен съпруг и баща на име Фред Маршал, с когото не след дълго ще се запознаем.
Оттатък ефектния стъклен балон и асфалтирания паркинг с размерите на океан в продължение на километър се простира отдавна запусната камениста нива, а отвъд започва пущинакът. Сред високите бурени се извива дълга пътека, която води към купчина гниещи трупи между стара дървена барака и допотопна бензинова колонка. Това е нашата цел. Спускаме се на земята. Като се приближаваме, различаваме силуета на разнебитена постройка, килната на една страна, която сякаш всеки миг ще се срути. На входа е окачена тенекиена рекламна табела на кока-кола, осеяна с дупки от куршуми. Сред храсталаците се търкалят бирени кутии и угарки. Отвътре долита монотонното, дремливо жужене на цели пълчища мухи. Иска ни се да се върнем на чист въздух и да се махаме оттук. Черният дом беше много противен, буквално отвратителен, но това място… то обещава още по-неприятни изживявания.
Едно по-разширено определение на понятието „упадък“ включва усещането, че нещата се влошават или съвсем скоро ще тръгнат на зле.
Навремето в тази порутена барака, която прилича на депо за товарни вагони, се помещаваше едно комично безобразно и мръсно заведение за бързо хранене, наречено „При Ед — кренвирши и други вкусотии“. Сто и трийсет килограмовият шишко Ед Гилбъртсън, свещенодействащ зад вечно мръсния тезгях, сервираше мазни, препържени кюфтета, сандвичи с наденички и майонеза, гарнирани с черни отпечатъци от пръсти, и разчекнат сладолед във фунийки на малцината непретенциозни Клиенти, предимно местни хлапета, отишли да се поразходят с велосипеди в гората. Ед, който отдавна бе починал, беше един от многобройните чичовци на полицейския началник Дейл Гилбъртсън и приживе бе добросърдечен мърляч и тъпак, ползващ се с огромна популярност сред местното население. Престилката му повече приличаше на мръсен парцал; при евентуална санитарна проверка на хигиенния инспектор би му се доповръщало от състоянието на ръцете и ноктите на Ед, а домакинските прибори щяха да са по-чисти, ако котките ги облизваха. Сладоледът стоеше в качета зад тезгяха и се топеше от близостта с нагорещения мазен тиган. От тавана висяха мухоловки, които приличаха на кожени яки от полепналите по тях мъртви мухи. Нелицеприятната истина бе, че десетилетия наред микробите се множаха тук на воля: по пода, по тезгяха, по тигана — не се свеняха да завземат дори самия Ед, бъкаха по шпатулите, вилиците и немитата лопатка за сладоледа, откъдето плъзваха по гнусната храна, с която проникваха в уетите и стомасите на децата и на някоя и друга заблудена майка.
Струва си да се отбележи, че никой не бе умрял от храната на Ед и след като един хубав ден позакъснелият сърдечен пристъп покоси собственика на мизерната закусвалня тъкмо когато се бе покачил на столче най-сетне да подмени старите мухоловки с десетина нови ленти, никой не намери сили да разруши барачката и да разчисти сметта. В продължение на двайсет и пет години сумрачната съборетина приютяваше влюбени тинейджъри и компании момичета и момчета, които се нуждаеха от усамотение, за да изследват за пръв път в историята на човечеството — поне така им се струваше — освобождаващата сила на алкохола.
Възторженото бръмчене на мухите ни подсказва, че едва ли ще се натъкнем на влюбена двойка или на група празноглави пияни хлапета. Безшумното брожение на това стръвно гъмжило не се чува от главния път и ни подготвя за нещо ужасяващо. Можем да кажем, че то е като своеобразна порта.