— Казваше се Ърма — кресва на привидението, безстрашно кацнало до бутилката. — Ърма, не Ленора, мамка му, що за идиотско име е Ленора? Я да чуя как казваш Ърма!
— Ърма — послушно грачи посетителят, а Танси онемява от изненада. Ами очите му? Пфу! Лъскавите мъниста сякаш я притеглят като очите на Стария моряк от другото стихотворение, което имаха за домашно, но тя така и не го научи — Ърма-Ърма-Ърма-Ърма…
— Престани! — В крайна сметка не желае да го чува. Сгреши. Името на дъщеря й, произнасяно от този пришълец, звучи непоносимо, отвратително. Понечва да затули с длани ушите си, но не може. Ръцете й сякаш са пълни с олово. Заедно с печката и хладилника (потрошена бракма) са се пренесли в Колорадо Спрингс. Няма сили за друго, освен безпомощно да се взира в лъсналите черни очички.
Птицата се перчи и с клюн почиства абаносовочерните си копринени пера. Неприятното им шумолене извиква в съзнанието на Танси следния стих: „О! — извиках, в страх обземан, — Птица или дух на демон, ти предсказваш!“
Увереност изпълва сърцето й като ледена вода.
— Какво знаеш? Защо си дошъл?
— Знаеш! — грачи гарванът Горг и отривисто поклаща глава. — Ела!
Дали не й намигна? Господи мили Боже, дали не й намигна?
— Кой я уби? — шепне Танси Френо. — Кой уби хубавото ми момиченце?
Гарванът я приковава с поглед, все едно е буболечка, забодена с карфица. Танси бавно прекосява помещението и застава до масата, пристъпвайки като насън (макар на някакво ниво да съзнава, че това се случва в действителност). Птицата втренчено я наблюдава, очите-мъниста я привличат като магнит. „Черният Плутонов бряг — казва си тя. — Шибаният Плутонов бряг.“
— Кой отне живота й? Кажи ми какво знаеш!
Гарванът продължава да се взира в нея. Клюнът му се отваря и затваря, нещо влажно и червено ту се показва, ту се скрива от погледа на бедната жена.
— Танси! — грачи. — Ела!
Краката й се подкосяват и тя се свлича на мокета, прехапвайки език до кръв. Алени капки пръсват върху тениската и с логото на Уисконсинския университет. Лицето й е на сантиметри от гарвана, който повдига и спуска криле; едното се плъзва по стъклената бутилка, движението е странно чувствено. От птицата лъха миризма на прах, на мъртви мухи и старинни делви с подправки. Очите й блескат като черни амбразури, надзъртащи в друг свят. В преизподня. Или може би в Шеол.
— Кой? — шепне Танси.
Горг протяга шия, при което копринените му пера прошумоляват, черната му човка буквално се завира в ухото й. Зашепва й нещо, след малко Танси Френо започва да кима. По погледа й личи, че разумът я е напуснал. Кога ли ще се завърне? Мисля, че всички знаем отговора.
Можете ли да кажете „Nevermore“?
Глава 16
18:45. ФРЕНЧ ЛАНДИНГ е обгърнат от непрогледна мъгла, уморен, тревожен, но притихнал. Ала тишината и спокойствието са измамни. Започне ли веднъж упадъкът, никога не престава за дълго.
Веселяка се е задържал до късно в кабинета си в „Макстънс“ — като се има предвид лежерната (и наистина доста страстна) свирка, която му направи Ребека Вилас, решението му да поработи повечко не е толкова изненадващо.
В общия салон старците гледат като омагьосани Джули Андрюс в „Звукът на музиката“. Алис Уедърс дори плаче от радост — това е любимият й Филм. „Аз пея под дъжда“ е втори в нейната класация, но всички знаят, че златният медал получава само класиралият се на първо място. Няма го само Бърни… но никой от присъстващите не страда от отсъствието му. Бърни спи дълбоко. Духът, от който е обладан — спокойно можем да го наречем демон — е във Френч Ландинг със специална мисия и през последните няколко седмици скъса Бърни от работа (не че той се оплаква — напротив много охотно му сътрудничи).
Джак Сойер тъкмо паркира доджа пред дома на Хенри на Норуей Вали Роуд. Мъглата тук не е толкова гъста, но премрежва фаровете. Тази вечер Джак ще продължи четенето на „Студеният дом“ от седма глава, озаглавена „Алеята на призраците“, и ако четенето върви гладко, ще минат и осма глава, носеща заглавието „Прикриване на множество грехове“. Но преди да се заемат с Дикенс, Джак е обещал на Хенри да изслуша най-новата хит-прогноза на Уисконсинския плъх — някакво парче със заглавие „Дай си ми кучето“ на „Слобърбоун“. — На всеки пет-шест години се появява някое велико рокендрол парче — обясни му слепецът по телефона, а Джак е сто процента сигурен, че долови в гласа на приятеля си истеричните крясъци на Уисконсинския плъх, който балансира велосипеда си на задна гума там някъде, на ръба на нищото. — Това рокпарче е велико.