Изслушва разказа на Рейлсбак за снимките — в общи линии го оставя да се изприказва, за да се поуспокои — и задава един-единствен въпрос за двете ужасяващи снимки.
— Жълта — без колебание отговаря Рейлсбак. — фланелката беше жълта. Разчетох думата „Киуанис“. Нищо друго. Но… кръвта… кръвта…
Дейл казва, че го разбира напълно, и обещава незабавно да изпрати човек в хотела.
Чува се шумолене — очевидно прехвърля слушалката на някого — и в следващия миг се обажда Файнс, когото Дейл познава, но не храни към него особени симпатии.
— Господин началник, ами ако се върне? Ако Потър се върне в хотела?
— Фоайето вижда ли се от мястото, на което се намирате?
— Не — кисело отговаря служителят на „Нелсън“. — В канцеларията сме. Нали вече ви казах…
— Тогава застанете на рецепцията. Преструвайте се на много зает. Ако влезе…
— Не искам. Ако бяхте видели снимките, и вие нямаше да искате.
— Не е нужно да говорите с него. Просто ни позвънете, когато се появи.
— Но…
— Сър, прекратяваме разговора. Чака ме страшно много работа.
Сара е поставила ръка на рамото на мъжа си. Дейл притиска дланта й. В слушалката се чува силно прещракване, което прозвучава някак гневно.
— Боби, там ли си?
— Тъй вярно, шефе. И Деби е тук, както и Дит. А, тъкмо влезе и Ърни. — Снишава глас и допълва: — Води един от моторджиите. Онзи, на когото викат Доктора.
Дейл напрегнато мисли. Ърни, Деби, Дит и Боби — все редови униформени служители. Няма да свършат работа. Решението се ражда ненадейно:
— Дай ми рокера.
— Какво?
— Чу ме!
След миг вече говори с Амбърсън:
— Искаш ли да помогнеш за залавянето на изрода, който уби момиченцето на Арманд Сейнт Пиер?
— Разбира се — без колебание отвръща онзи.
— Добре тогава, не ми задавай въпроси и не ме карай да повтарям.
— Слушам те — сухо отвръща човекът отсреща.
— Кажи на сержант Дюлак да отвори хранилището за веществени доказателства и да ти даде синия клетъчен телефон, конфискуван от наркомана, който избяга. Той ще се сети за какво става дума. — Дейл знае, че ако някой се опита да засече разговор от този телефон, няма да успее да го проследи до неговите хора, което е добре дошло. Така де, нали случаят уж му е отнет.
— Син клетъчен телефон.
— После отиваш в таверната на Лъки, дето е до хотел „Нелсън“.
— Ще яхна мотора и…
— Не. Ще отидеш пеш. Влизаш в заведението. Купуваш си лотариен билет. Оглеждаш се за висок мъж, кльощав, с прошарена коса, около седемдесетгодишен, със сивокафяви панталони и може би същия цвят риза. Най-вероятно седи сам на масата между джубокса и малкото фоайе пред тоалетните. Ако е в заведението, звъниш в участъка. Просто набираш 911. Дотук ясно ли е?
— Да.
— Тръгвай тогава. И по-живичко, докторе.
Амбърсън дори не си прави труда да каже „дочуване“. В слушалката отново прозвучава гласът на Боби:
— Какво ще правим, Дейл?
— Ако наистина е там, ще го пипнем, кучия му син — отвръща началникът. Още се владее, но пулсът му се ускорява и сърцето му е на път да се разхлопа. Светът изпъква в съзнанието му с неочаквана яснота, която се бе изгубила след първото убийство. Усеща върху рамото си всеки пръст на съпругата си. Долавя дори уханието на грима и лака й за коса. — Извикай Том Лънд. Пригответе три бронирани жилетки. — След кратък размисъл се поправя: — Нека са четири.
— И Холивуд ли ще извикаш?
— А-ха, но няма да го чакаме.
Затваря телефона. Иде му да хукне на секундата, затова си налага да спре за миг. Поема дълбоко дъх. Издиша, отново поема дъх.
Сара го сграбчва за ръцете:
— И умната.
— Разбира се. То се знае. Тръгва към вратата.
— А Джак? — вика Сара след него.
— Ще му позвъня от колата — отвръща Дейл, без да забави крачка. — Но ако Бог е с нас, онзи ще е в ареста, преди Джак да е изминал и половината път.
Пет минути по-късно Доктора вече седи на бара в таверната на Лъки и слуша как Трейс Адкинс пее „Оставих вкъщи човек на легло“. Изтрива покритието на карнетката от уисконсинската лотария и вижда, че печели десет долара, но не реагира, все едно се е заслушал в джубокса. Дори поклаща рошавата си глава, сякаш парчето, което е пълен боклук, наистина му доставя удоволствие.
На масата в ъгъла, на която стоят чиния със спагети (сосът е червен като кръв) и кана бира, е неговият човек — макар да е седнал, личи, че е висок; кльощав е, загорялото му лице с остри черти като на хрътка е набраздено от дълбоки бръчки; прошарената му коса е прилежно вчесана назад. Ризата му не се вижда, защото е затъкнал в яката си салфетка, но изпод масата се подава сивокафяв крачол.