Ако е абсолютно сигурен, че именно този е гнусният детеубиец, който затри Ейми, Доктора на мига ще извърши граждански арест — хич няма да си поплюва. Майната им на ченгетата и скапаните права. Но човекът може да е бил просто свидетел, съучастник или нещо подобно.
Взима си от бармана десетте долара, отклонява предложението му да изпие една бира и небрежно излиза в мъглата.
Поема нагоре по хълма, след десет крачки вади синия клетъчен телефон от джоба си и набира 911. Попада на Деби.
— Там е — съобщава. — И сега какво?
— Върнете мобилния телефон в участъка — отсича тя и затваря.
— Е благогъзя ви — промърморва Доктора. Но той е добро момче. Ще играе по техните правила. Само че най-напред…
Отново натиска бутоните на синия телефон (на който му остава само една задача, преди окончателно да напусне нашия разказ), ала избира друг номер. Обажда се Мецана.
— Дай ми благоверния си съпруг, съкровище — казва й той, надявайки се тя да не отговори, че Клюна е в бар „Санд“. Ако е отишъл сам, това ще означава, че си е наумил нещо. Нещо лошо.
Но след миг в слушалката отеква гласът на Клюна — леко пресипнал, сякаш Сейнт Пиер е плакал:
— Казвай!
— Събери момчетата, после закарайте дебелите си задници до паркинга на полицейския участък. Не съм сто процента сигурен, но ченгетата май ще сгащят копелето. Даже може да съм го видял…
Клюна затваря, преди приятелят му да отдръпне слушалката от ухото си и да натисне бутона за прекъсване на разговора. Стои в мъглата, взира се в приглушената, светлина, която струи от прозорците на полицейското управление, и се пита защо не извика Клюна и момчетата пред заведението на Лъки. Всъщност знае отговора. Ако Клюна докопа онзи старец преди ченгетата, спагетите може да се окажат последното ястие на убиеца.
Може би е по-добре да се изчака.
За да се разбере какъв обрат ще вземат събитията.
Докато Дейл се движи по Хърман Стрийт, мъглата не е толкова гъста, ала щом завива към центъра на града, белезникава пелена става непрогледна. Включва габаритите, но те са безполезни. Превключва на къси светлини и звъни на Джак. Попада на телефонен секретар, обаче не изслушва съобщението, а прекъсва и телефонира на чичо си Хенри, който почти веднага се обажда. Освен гласа му се чува вой на китара и прегракнал глас, който пее един и същи куплет: „Дай си ми кучето! Дай си ми кучето. Дай си ми кучето.“
— Да, току-що пристигна — потвърждава Хенри. — Още сме на музикалната част от програмата. Следва литературно четене. Стигнахме възлов момент в „Студеният дом“ — Чесни Уолд, Алеята на призраците, госпожа Раунсуел и прочие — тъй че ако не е много спешно…
— Спешно е. Веднага ми дай Джак, чичо Хенри.
— Oui, mon capitaine — въздъхва слепецът.
След миг Дейл вече говори с Джак, който се съгласява да дойде незабавно. Хубаво, но полицейският началник на Френч Ландинг малко се озадачава от реакцията на приятеля си. Не, Джак не настоява Дейл да го изчака за арестуването на запо-дозрения. Трогнат е от вниманието, оценява и предложението да му запазят бронирана жилетка (придобивка от времето на Рейгън, когато над Френч Ландинг и хиляди други малки полицейски управления се изливаше рогът на изобилието), но вярва, че Дейл и неговите хора ще задържат Джордж Потър без особени затруднения.
Всъщност Джак Сойер сякаш не се интересува от Джордж Потър. Нито от ужасяващите снимки, въпреки че най-вероятно са автентични, тъй като Рейлсбак спомена жълтата спортна фланелка на Джони Ъркнам с надпис „Киуанис“ — подробност от разследването, която досега не е разкривана пред пресата. Дори пробивният Уендъл Грийн, който си пъха носа навсякъде, не е успял да се добере до нея.
Но Джак пита — при това не веднъж, а няколко пъти — за онзи тип, когото Анди Рейлсбак видял в коридора.
— Син халат, с един пантоф — това е всичко, което зная! — най-сетне признава Дейл. — За Бога, Джак, какво значение има това? Слушай, трябва да затварям.
— Динг-донг — отвръща Сойер поразително спокойно и прекъсва връзката.
Дейл вкарва колата си в паркинга. Ърни Терио и рокерът-пивовар по прякор Доктора стоят на задния вход на управлението и разговарят. Сред стелещата се мъгла приличат на безплътни сенки.
След като разговаря с Джак, Дейл е измъчван от мисълта, че съществуват очевидни улики, които той (какъвто е тъпак) въобще не е забелязал. Но какви улики? За Бога, какви? В безпокойството се примесва негодувание. Сигурно всемогъши гении като Джак Сойер не приемат очевидното. Сигурно хората като него винаги се интересуват повече от кучето, което не лае.
Сред мъглата звуците се разпространяват бързо; на половината път до задния вход на участъка Дейл чува откъм реката рев на мотоциклети, идващи откъм Нейлхаус Роу.