— Дейл — посреща го Ърни. Кима за поздрав, сякаш е най-обикновена вечер.
— Здрасти, шефе — подмята Доктора. Пуши цигара без Филтър, май е „Пал Мал“ или „Честърфийлд“. „Страхотен доктор е тоя, няма що“ — мислено отбелязва Дейл. — Ако ми позволиш, макар и неточно да цитирам Мистъроджърс — продължава рокерът, — каква прекрасна вечер в нашия квартал. Не мислиш ли?
— Извикал си ги, а? — Дейл кимва по посока на улицата, откъдето се разнася ревът на мотоциклетите. Четири фара пронизват мъглата и се насочват към паркинга. Зад волана на първия автомобил седи Том Лънд. Вторият почти със сигурност е личната кола на Дани Чита. Армията отново се събира. Дано този път не допуснат гаф. За нищо на света не трябва да се оплескат — всичко е заложено на карта.
— Позволи ми да отговоря на въпроса с въпрос — как би постъпил, ако ставаше дума за твоите приятели?
— По същия начин — лаконично отвръща полицейският началник и влиза в участъка.
Хенри Лейдън отново пътува заедно с Джак в доджа. Сега носи бяла риза с разкопчана яка и елегантни сини памучни панталони. Строен е като фотомодел, посребрената му коса е сресана назад. „Дали Сидни Картън е изглеждал толкова невъзмутим, крачейки към гилотината? — пита се Джак, сетне сам си отговаря: — Едва ли, дори в представите на Чарлс Дикенс.“
— Хенри…
— Знам, знам. Ще седя в колата като послушно момче, докато ме повикаш.
— Със заключени врати. Само не ми казвай „Oui, mon capitaine“, този лаф вече се изтърка.
— „Тъй вярно“ става ли?
— Идеално е.
С наближаването към града мъглата се сгъстява и Джак превключва на къси светлини — дългите са напълно безполезни. Часовникът на таблото показва 19:03. Събитията набират скорост. Още по-добре. „Повече действия, по-малко размишления“ — това е неговата бърза и лесна рецепта за поддържане във форма на здравия разум.
— Ще те заведа в управлението веднага щом приберат Потър в ареста.
— Не ти се вярва това да ги затрудни, нали?
— Не — отвръща Джак и сменя темата: — Знаеш ли, този запис на „Слобърбоун“ много ме изненада. — Не може да го нарече точно песен, защото през по-голямата част от парчето вокалистът само се дере колкото му глас държи. — Хареса ми.
— Целият запис се гради върху соло китарата — отвръща Хенри, придържайки се към внимателно подбраната от Джак дума. — Страхотна техника. В такива парчета най-ценното обикновено е в мелодията. — Хенри сваля стъклото, подава глава навън като куче, после се прибира и добавя невъзмутимо, все едно продължава да обсъжда качествата на дадено музикално произведение: — Целият град смърди.
— От мъглата е. В нея е съсредоточена най-гадната смрад на реката.
— Не — сухо отвръща Хенри, — от смъртта е. Надушвам я, мисля, че и ти я надушваш. Само че може би не точно с носа си.
— Имаш право — признава Джак.
— Не е Потър.
— И аз така мисля.
— Човекът, когото Рейлсбак е видял, е виновникът за престъпленията.
— Човекът, когото Рейлсбак е видял, е Рибаря.
Известно време пътуват мълчаливо.
— Хенри?
— Тъй вярно.
— Кой е най-хубавият запис? Най-хубавият запис и най-хубавата песен?
Слепецът се замисля, сетне промърморва:
— Хей, даваш ли си сметка колко личен е въпросът?
— Да.
Хенри продължава да размишлява и след малко казва:
— Може би „Звезден прах“. На Хоуги Кармайкъл. А за теб? Мъжът зад волана се връща назад във времето, когато беше шестгодишен и му казваха Джаки. Запалените любители на джаза бяха баща му и чичо Морган — музикалният вкус на майка му беше по-простичък. Помни една безбрежна лятна калифорнийска вечер, когато Лили непрекъснато превърташе касетофона, слушайки една и съща песен, седеше до прозореца, гледаше навън и пушеше. „Коя е жената, която пее, мамо?“ — пита Джаки, а майка му отговаря: — „Патси Клайн. Загинала е при самолетна катастрофа.“
— „Луди прегръдки“ — отвръща Джак. — В изпълнение на Патси Клайн. Музиката и текстът са съответно от Ралф Муни и Чък Сийлс. За мен е най-хубавата песен на света. До края на пътуването слепецът мълчи. Джак плаче. Хенри подушва сълзите му.
Да разширим мирогледа си, както обичат да казват политиците Почти наложително е, тъй като нишките започнаха да се преплитат. Членовете на „Гърмящата петорка“, яхнали мощните си мотоциклети, влизат в паркинга на полицейското управление на Съмнър Стрийт, същевременно Дейл, Том Лънд и Боби Дюлак — които изглеждат като шишковци заради бронираните жилетки — паркират патрулките една до друга пред таверната на Лъки, та да им е по-лесно като изведат Потър, колкото се може по-бързо да го натикат на задната седалка. Дит Джесперсън и Дани Чита вече са в хотел „Нелсън“, за да запечатат стая №314 с жълта лента с надпис „ПОЛИЦИЯ“. Наредено им е като изпълнят задачата, да откарат в участъка Анди Рейлсбак и Морти файн. Там пък Ърни Терио телефонира на Браун и Блак от уисконсинската щатска полиция, които ще бъдат изправени пред свършен факт… ако това ги вбеси, толкова по-добре. В бар „Санд“ Танси Френо, чиито очи са като мъртви, измъква от контакта щепсела на джубокса и прекъсва изпълнението на „Уолфлауърс“.