— Вие ли сте Джордж Потър? — казва някой и той вдига глава. С чаша в ръка и кана пенесто пиво в другата е съвсем лесна мишена.
— Да, какво обичате? — пита, в следващия миг го сграбчват за ръцете и раменете и го издърпват от стола. Коленете му закачат ръба на масата и я преобръщат. Чинията и каната падат на пода. Чинията се разбива на парчета, но не и каната, която е изработена от по-издръжлив материал. Някаква жена надава писък. Мъж възкликва тихо и почтително:
— Брей!
Потър продължава да стиска чашата с бира, но Том Лънд мигновено измъква потенциалното оръжие от ръцете му. Секунда след това Дейл Гилбъртсън щраква белезниците около китките на заподозрения и дори намира време да си помисли, че това е най-удовлетворяващият звук, който някога е чувал. Неговият трактор най-сетне придоби тракция, за Бога.
Тази операция е на светлинни години от фиаското в някогашното заведение на Ед — всичко мина като по вода. За по-малко от десет секунди след изричането на репликата: „Вие ли сте Джордж Потър?“ вече извеждат заподозрения. Том и Боби го стискат за лактите. Дейл му изрежда правата с тон на ръководител на търг, който се е натъпкал с амфетамини, подметките на Джордж Потър така и не докосват тротоара.
Джак Сойер се чувства истински жив за пръв път, откакто на дванайсетгодишна възраст пропътува обратното разстоние от Калифорния до Източния бряг с кадилак „Елдорадо“, управляван от вълкодлак. Вероятно по-късно солено ще си плати за това, но се надява, че като настъпи моментът, ще съумее да си държи езика зад зъбите. Защото сега остатъкът от зрелия му живот му изглежда толкова сив.
Стои до пикапа и гледа Хенри, който се е надвесил през спуснатото стъкло. Влажният въздух вече е зареден с напрежение. Синьо-белите лампи издават съскане, напомнящо на цвъртенето на месо във вряло олио.
— Хенри.
— Тъй вярно.
— Знаеш ли химна „Чудна благодат“?
— Има си хас. Всеки го знае.
— „Сляп бях, но прогледнах“. Сега разбирам какво означава това.
Хенри извръща към събеседника си сляпото си, невероятно интелигентно лице. Усмихва се. Това е почти най-пленителната усмивка, която Джак е виждал. Призът все още държи Вълк — скъп негов приятел от онази есен, когато беше на дванайсет години и се луташе между световете. Милият Вълк, който обичаше всичко да става тук и сега.
— Завърна се, а?
Нашият едновремешен приятел се отдръпва крачка назад и се ухилва до уши:
— Джак се завърна, тъй вярно.
— Тогава върви да свършиш онова, за което си дошъл.
— Искам да вдигнеш стъклата.
— И да не чувам какво се случва, така ли? Не си познал — любезно отвръща Хенри.
Пристигат още полицейски коли, но този път сините сигнални лампи на покривите им и сирените са включени. На Джак му се струва, че долавя победоносни нотки във воя на сирените, и решава, че няма време да спори с Хенри.
Тръгва към задния вход на полицейския участък. Под синьо-бялата светлина сянката му изглежда двойна: единият тъмен силует е ориентиран на север, другият — на юг.
Холц и Неслър — новобранците, които още работят на половин ден — паркират зад автомобила, в който са Гилбъртсън, Лънд, Дюлак и Потър. Тези двамата много-много не ни интересуват. В третата кола са Джесперсън и Чита, Анди Рейлсбак и Морти Файн са на задната седалка (Морти мрънка, че му било тясно). Рейлсбак ни интересува, но може да почака. След тях в паркинга влиза — гледай ти, колко интересно, ако не и напълно неочаквано — очуканата червена тойота на Уендъл Грийн, самият той е зад волана. На шията му виси резервният фотоапарат „Минолта“, който снима дотогава, докато се натиска бутонът. От клиентите на бар „Санд“ засега няма никого но зад ъгъла е спряла друга кола, която чака удобен момент да се шмугне в и без друго вече претъпкания паркинг — дискретен зелен сааб със стикери на бронята, надписът на един гласи: „ПОЛИЦЕЙСКА СИЛА“, а на друг — „ПРЕГРЪДКА ВМЕСТО ГЛЪТКА“. Зад волана на сааба, зашеметен, но решен да постъпи правилно (каквото и да означава това) седи Арнолд Храбоуски, известен още като Лудият унгарец.
Мотоциклетистите от „Гърмящата петорка“ са се строили в редица пред тухлената стена на участъка. Носят еднакви джинсови елеци с извезани златни петици на горния ляв джоб: петима великани, кръстосали месести ръце на широките си гърди. Косите на Док, Кайзера Бил и Съни са вързани на опашка. Мишокът е сплел гривата си на плитчици. Клюна е разпуснал буйната си грива, която стига до раменете му — според Джак мъничко прилича на Боб Сигър в разцвета на силите си. Проблесват обици. Татуировки изпъкват върху грамадните бицепси. — Арманд Сейнт Пиер — обръща се Джак към рокера, който стои до вратата. — Аз съм Джак Сойер, запознахме се при Ед, ако си спомняш. — Протяга ръка, но не се изненадва особено, когато Клюна отвръща на жеста само с поглед. Усмихва се любезно и продължава: — Тогава много ни помогна. Благодаря. — Никаква реакция. — Как смяташ, ще възникнат ли затруднения при задържането на арестанта? — продължава Джак. Със същия успех можеше да го попита дали мисли, че след полунощ е възможно да превали.