— Мисля, че да. Поне засега — отвръща.
След двайсет минути Джак и Хенри (последният получи разрешение да слезе от пикапа) вече седят в кабинета на Дейл.
Стаята на дежурните зад затворената врата кънти от разговори и смях — ПУФЛ е почти в пълен състав и оттатък е шумно, сякаш е Нова година. От време на време отеква крясък, последван от звучно плясване на длани, момчетата (и момичетата) празнуват залавянето на опасния престъпниик. След малко Дейл ще прекрати глупавата веселба, но засега ще ги остави на мира. Знае какво изпитват, макар че той самият вече не чувства радостно облекчение.
Джордж Потър беше сниман и натикан в една килия на горния етаж. Браун и Блак от щатската полиция са на път за Френч Ландинг. Засега стига толкова. Що се отнася до ликуването… хм, нещо в усмивката и отнесения поглед на неговия приятел Сойер го навежда на мисълта, че ликуването временно се отлага.
— Мислех, че няма да дадеш шанс на Клюна — казва Джак — Добре постъпи. Големи разправии щяха да настанат в нашия град, ако се бе опитал да му попречиш.
— Тази вечер се случи нещо, което ми помогна да разбера какво му е — отвръща Дейл. — Малкият по едно време се изгуби и направо ми изкара акъла.
— Дейвид ли? — възкликва Хенри и се привежда. — Как е хлапето, всичко наред ли е?
— Да, чичо Хенри, не се безпокой.
Дейл отново спира поглед върху мъжа, който сега живее в дома на баща му. Припомня си как му показа за пръв път Торнбърг Киндърлинг. Тогава се познаваха едва от девет дни — време, достатъчно Дейл да си състави добро мнение за пришълеца, но не и да си даде сметка колко необикновен човек е Джак Сойер. Случи се в деня, в който сервитьорката Джана Масънгейл беше разказала на Джак за навика на Киндърлинг, като се напие, да си прищипва носа с пръсти.
Тъкмо се бяха върнали в участъка след разговора с Джана — този ден използваха личната кола на началника — и Джак вече се канеше да слиза, когато Дейл го докосна по рамото и промърмори:
— За вълка говорим, а той — в кошарата, както често казваше мама. — Посочи към магазинчето за вестници на Втора улица, откъдето излезе широкоплещест плешив господин с вестник под мишница и пакет цигари в ръка, и добави: — Ето го и самият Торнбърг Киндърлинг.
Джак безмълвно се наведе, взирайки се с най-острия (и може би най-безпощадния) поглед, който Дейл бе виждал през живота си.
— Искаш ли да го заговоря? — предложи.
— Не. Ш-шт.
Сойер присви очи и сякаш се вкамени. Дори дишането му не се чуваше. Следеше с поглед как Киндърлинг разпечатва пакета, като го почуква по дъното, изважда цигара, захапва я и я запалва. Как поглежда заглавието на „Хералд“ и без да бърза, тръгва към колата си — субару с двойна предавка. Как сяда зад волана. Как включва двигателя и се отдалечава. В този миг Дейл се хвана, че и той самият е затаил дъх. — Е? — попита, когато субарото зави зад ъгъла. — Как смяташ?
— Смятам, че е той.
Но Дейл не беше сигурен. Още тогава не беше сигурен. Джак каза „смятам, че е той“ само защото спазваше известна дистанция в отношенията с полицейския началник на Френч Ландинг, щата Уисконсин — бяха минали на „ти“, но тепърва се опознаваха и свикваха да работят заедно. Всъщност искаше да каже: „Зная, че е той.“ Което бе невъзможно, но Гилбъртсън почти му повярва.
Сега Джак — неговият опърничав, но ужасяващо талантлив помощник — седи от другата страна на бюрото и Дейл го пита:
— Как смяташ? Той ли е извършителят?
— Стига, Дейл, как бих могъл да…
— Не ми губи времето, Джак, защото ония нещастници от щатската полиция ще дойдат всеки момент и ще отмъкнат По-тър. Навремето разбра, че Торнбърг е убиецът още в мига, в който го видя, при това от половин пресечка разстояние. А като докарах Потър, го разгледа толкова отблизо, че сигурно си успял да му преброиш косъмчетата в носа. И така, какво смяташ?
Сойер не протака — спестява му мъчителната неизвестност и на секундата нанася съкрушителния удар:
— Не. Не е Потър. Потър не е Рибаря.
Дейл знаеше какво мисли Джак — разбра го по изражението му още докато бяха отвън — но като чува изявлението, му докривява. Обляга се на стола, очевидно е много разочарован.
— Дедукция или интуиция? — интересува се Хенри.
— И двете — отвръща Джак. — И престани да ме гледаш така, сякащ съм гръмнал майка ти, Дейл. Може би все още държиш ключа към загадката.
— За Рейлсбак ли говориш?
Джак прави жест, който сякаш казва: „Може би да, може би не“:
— Рейлсбак вероятно е видял само онова, което Рибаря е по-желал да му покаже… макар да съм заинтригуван, че подозрителният тип е носел само един пантоф, и ми се ще да поразпитам свидетеля. Но ако господин Един пантоф наистина е бил Рибаря, защо ще отведе Рейлсбак — и нас — до Потър?