Влизаме. През пролуките на източната стена и продънения покрив се процежда светлина, която чертае сияйни ивици по неравния под. Прах и перушина се стелят върху застиналите в пясъка животински следи и множество заличени отпечатъци от подметките на отдавна изхвърлени обувки. Отляво край стената са захвърлени на топка протрити войнишки одеяла, потънали в плесен; встрани се вижда керосинова лампа със спукано стъкло, край която се въргалят бирени кутии и смачкани фасове. Топлите слънчеви лъчи осветяват пресните стъпки, които описват широка дъга край останките от тезгяха и водят към празното място, където навремето стояха печката, мивката я лавиците с продукти. Там — в едновремешната светая светих на Ед — изведнъж изчезват. Мястото очевидно е било арена на ожесточена схватка, пясъкът е разпилян по пода. Край отсрещната стена е захвърлено нещо друго, което със сигурност не е протрито войнишко одеяло, макар много да ни се иска да беше; то е наполовина проснато сред локва лепкава течност. Мухите улисано кръжат над тъмното петно и от време на време кацат върху него. В ъгъла улично куче с пухкава рижа козина глозга костта стърчаща от белия предмет, който стиска между лапите си. Взираме се в предмета. Това е гуменка. Марка „Ню Баланс“ ако трябва да бъдем точни. Детска гуменка, ако искаме да бъдем напълно изчерпателни.
Ще ни се да се възползваме от способността си да летим и па изчезнем оттук на секундата. Копнеем да полетим право през прогнилия покрив и да вдъхнем чистия въздух, но не можем — обречени сме да бъдем свидетели на тази гледка. Пред очите ни уродливо куче глозга откъснато детско краче и всячески се опитва да го измъкне от бялата гуменка марка „Ню Баланс“. Животното ту извива, ту протяга мършавия си гръбнак, свежда тясната си муцуна, без да изпуска плячката от кокалестите си лапи; дърпа ли дърпа, но връзките са здраво вързани — какъв лош късмет.
Погледите ни отново попадат върху онова, което не е протрито одеяло, а е труп на момиченце, лежащо по гръб в локвата лепкава течност. Едната му ръка е безжизнено отпусната на неравния под, другата е подпряна на стената. Дланите са свити в юмруци. Ягодово-русата коса, обрамчваща дребното личице, е изгубила блясъка си. Ако в изцъклените очи се чете някакво изражение, то е на почуда. Но това е случайно и не означава нищо, тъй като приживе това дете изглеждаше изненадано дори насън. Скулите, слепоочията и вратът му са покрити с тъмни синини, подобни на мастилени петна, размазани с гумичка. Горната половина на тялото е скрита от бяла фланелка с логото на бейзболния отбор „Милуоки Бруърс“, изцапана с кал и засъхнала кръв. От кръста надолу телцето е бяло като дим и е проснато насред локвата, над която кръжат възбудените мухи. Голият строен крак с ожулено коляно завършва с окървавена гуменка марка „Ню Баланс“, завързана с двоен възел, а пръстите сочат тавана. Там, където следва да е другият крак, няма нищо, тъй като десният хълбок завършва с нащърбено чуканче.
Намираме се пред третата жертва на Рибаря — десетгодишната Ърма Френо. Паниката, предизвикана от изчезването й от тротоара пред видеотеката вчера следобед, ще нараства, докато Дейл Гилбъртсън открие трупа след малко повече от двайсет и четири часа.
Рибаря отвлече малката Френо и я донесе тук, незнайно как преминавайки по цялата Чейс Стрийт и Лайол Роуд, покрай „Севън-Илевън“ и телевизионната кула, покрай къщата, където Уонда Киндърлинг злобее и се налива с алкохол, покрай блестящия стъклен купол на Голдс, прекосявайки накрая граница, та между земеделските земи и града.
Ърма бе още жива, когато влязоха в бараката с надупчената тенекиена реклама на кока-кола. Сигурно се е дърпала и е пищяла. Рибаря я е довлякъл в задната стаичка и я е принудил да млъкне, като я е ударил с юмрук по лицето. Твърде вероятно е да я е удушил. Хвърлил е трупа й на пода и е нагласил крайниците по свое желание. Свалил е всичките й дрехи от кръста надолу — бельо, джинси, шорти или с каквото е била облечена в момента на покушението, но е оставил гуменките. След това е ампутирал десния й крак. Съумял е да отдели плътта от костта само с помощта на голям нож с дълго острие, без да използва сатър или трион, докато най-сетне е успял да отреже крака. После вероятно го е разфасовал на две-три части, като е отсякъл стъпалото. Захвърлил го е встрани, без да сваля бялата гуменка. То не е представлявало интерес за него — искал е крака й.
Ето това, драги приятели, е истински упадък.
Дребното неподвижно телце на Ърма Френо сякаш се е разстлало на пода, като че ли иска да се просмуче през изгнилите дъски. Мухите все така възторжено бръмчат. Кучето се опитва да измъкне сочната си плячка от гуменката. Ако можехме да възкресим простодушния Ед Гилбъртсън и да го изправим пред тази гледка, той би се строполил на пода и би заплакал. Ние от своя страна…