Включва клетъчния телефон и се сопва:
— Който и да си, сега не е моментът за разговори. Имаме…
— Къде се губиш, Пътнико Джак — казва гласът отсреща и Джак Сойер за пореден път се връща назад във времето.
— Спийди?!
— Същият — отвръща Спийди. Сетне провлеченият му говор като по чудо изчезва и той делово добавя: — Виж, синко, казвам ти като на колега-стражар, че трябва да посетиш личната тоалетна на полицейския началник Гилбъртсън. И то на секундата.
На паркинга пристигат толкова много автомобили наведнъж, че ревът на двигателите им разтърсва цялата сграда. Джак има лошо предчувствие още откакто Ърни съобщи кой е водачът на лумпенпарада.
— Спийди, наистина нямам време да ходя до едното място точно с…
— Нямаш време да ходиш където и да било другаде — срязва го обаждащият се. Но вече се е превъплътил в онзи корав мъж на име Паркъс. — Онова, което ще намериш там, ще ти послужи само два пъти. Но ако не го използваш веднага, втори път няма да има. Защото онзи човек ще увисне на някой стълб.
Гласът му ненадейно заглъхва.
Когато Танси Френо извежда на паркинга на бар „Санд“ изявилите готовност да я придружат, те далеч не са така шумни като по-рано, когато се опитваха да пробият полицейската блокада и да се доберат до изоставеното заведение на Ед. Макар че повечето хора, с които се запознахме там, цяла вечер са киснали в бара и вече са преминали от фазата на алколното замайване във фазата на сериозното натряскване, те следват Танси и се качват на колите и пикапите в пълно, едва ли не гробно мълчание. Но под привидната им кротост се крие необуздана жестокост. Танси е прихванала нещо от Горг — някаква силна отрова — която е предала и на тях.
В колана памучните й панталони е затъкнато гарваново перо.
Дудълс Сангър я хваща за ръка и нежно я повежда към пикапа на Теди Рънкълман. Танси понечва да се качи в каросерията (в която вече са се настанили двама мъже и една яка жена с бяла келнерска униформа от изкуствена коприна), но Дудълс я насочва към кабината:
— Не милинка, ти седни отпред. Настани се удобно. Дудълс пази последното свободно място в каросерията за себе си Забелязала е нещо, което знае точно как да използва. Открай време има ловки пръсти.
Намираме се доста далеч от реката и тук мъглата не е чак толкова гъста, но когато двайсет и пет коли и пикапи излизат от мръсния паркинг на бар „Санд“, водени от раздрънкания „Интернешънал Харвестър“ на Теди, единият стоп на който не работи, заведението почти се скрива от поглед. Вътре остават само пет-шест посетителя, които са били повлияни от зловещата сила на Тансиния глас. Сред тях е и барманът Вонящото сирене. Той не може да напуска бара, защото трябва да пази солидните си запаси от „бързоликвидни активи“ във вид на бутилки с алкохол. Телефонира на полицията и разговаря с Ърни Терио най-вече за да си го изкара на някого — като не може да отиде да се позабавлява, поне да развали удоволствието на ония маймуни.
От бар „Санд“ потеглят двайсет автомобила. При закусвалнята на Ед (отклонението към срутената барака е преградено с жълта полицейска лента) и табелата „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“ в началото на запустялата алея към онази ексцентрична забравена къща (която не само че не е оградена с жълта лента, ами дори не се забелязва) колоната вече се състои от трийсет коли. При „Голтсис“ автомобилите стават петдесет и задръстват и двете платна на шосето; при „Севън-Илевън“ броят им вече надхвърля осемдесет, а пътниците са към двеста и петдесет. Размножаването се дължи само на вездесъщите клетъчни телефони.
Теди Рънкълман, който тази вечер е необичайно мълчалив (истината е, че се страхува от мъртвешкибледата жена със страховитата гримаса, която седи до него, а немигащите й очи се взират в една точка), спира на входа на паркинга зад полицейския участък. В тази си част Съмнър Стрийт е доста стръмна, затова той дръпва ръчната спирачка. Останалите автомобили също спират и запълват цялата улица, която еква от гърмежите на ръждясали гърнета и дрънченето на пробити ауспуси.
Светлините на фарове се стрелкат в мъглата като лъчите на мощните прожектори по време на Филмова премиера. Вонята на риба и влага, която насища въздуха, е заменена от миризмата на бензин, загрято моторно масло и горящи накладки. Вратите се отварят една по една, сетне бързо се затръшват. Всичко става в пълно мълчание — без разговори, без възгласи, без непристойни подвиквания. Не и тази вечер. Новодошлите са се скупчили около автомобилите си и мълчаливо наблюдават как пътниците от пикапа на Теди прескачат парапета на каросерията или се хързулват по подвижния капак, как самият Теди заобикаля автомобила, застава до дясната врата, галантен като гимназист, който пристига с дамата си на абитуриентския бал, как подава ръка на слабата млада жена, загубила дъщеря си. Мъглата сякаш очертава силуета й, обгръща я в някаква фантастична наелектризирана аура, синкава като флуоресциращите бицепси на Клюна. При вида й всички ахват в един глас. Танси е онова, което ги свързва. Цял живот е била забравена от всички — дори съпругът й я забрави, след като избяга в Грийн Бей, а тя остана да свързва двата края с нископлатена работа и с детските помощи. Само Ърма не я забравяше, само Ърма държеше на нея, но тя е мъртва. Няма я тук да види („Освен ако не ме гледа от небето“ — проблесва мисъл в далечна и непрестанно смаляваща се част от съзнанието на Танси) как майка й ненадейно се е превърнала в идол. Тази вечер Танси Френо стана съкровен образ в очите и сърцата на съгражданите си. Не и в съзнанията им, защото те временно отсъстват (може би са тръгнали да търсят съвестта на обитателите на Френч Ландинг). Дудълс Сангър пристъпва към кралицата на вечерта с онази грациозност, която притежаваше навремето като девойка. В каросерията на пикапа бе видяла въже, което, макар и мръсно, щеше й свърши работа. Сега в юмручето си стиска примка, която чевръстите й пръстчета са измайсторили по пътя към града. Подава я на Танси, която я показва на всички.